Беки Б. и аферата с чантата

— Ама…

— Всички хора обожават изненадите! — повтарям самоуверено аз. — Повярвай ми!

Връщаме се през градините към хотела и аз си давам сметка, че при мисълта, че трябва да напусна цялата тази красота наоколо, нещо ме пробожда. Тук е толкова божествено! Навсякъде тикови бунгала и всякакви удивителни пернати видове, а ако тръгнеш по течението на поточето, което протича през градините, достигаш до истински водопад! Минаваме покрай центъра за дърворезба, където можеш да наблюдаваш занаятчиите как работят, и аз спирам за момент, за да вдишам дълбоко невероятния аромат на дървесина, който се носи оттам.

— Госпожо Брандън! — извиква някой и на входа виждам майстора — Виджай.

По дяволите! Не знаех, че и той е тук.

— Извинявай, Виджай! — смотолевям аз. — Обаче сега малко бързам. Ще се видим… по-късно. Хайде, Люк!

— Няма проблеми! — кимва Виджай ухилено и избърсва ръце в престилката си. — Само исках да ви кажа, че масата ви е готова.

Мамка му!

Бавно и много подозрително Люк се извръща към мен.

— Маса? — повдига въпросително вежди той.

— Да, вашата маса за трапезарията — изчуруликва весело Виджай — и десет стола. Ще ви покажа. Ние винаги си показваме работата! — И в този момент майсторът щраква с пръсти и излайва някакви заповеди. И ето че за мой най-голям ужас при него веднага се стичат осем мъже, носещи на рамене огромна резбована маса от тиково дърво.

Олеле! Ама тя е дори още по-голяма, отколкото си мислех!

Люк се вкаменява.

— Донесете столовете! — разпорежда се Виджай. — Подредете всичко както трябва!

— Божичко, не е ли прекрасна! — изчуруликвам аз с най-ведрия си тон.

— Поръчала си маса за трапезарията с десет стола, без да ми кажеш?! — обажда се Люк и наблюдава с нарастващ ужас столовете, които пристигат един по един.

Окей. Повече от ясно е, че в случая не разполагам с кой знае какви алтернативи за действие.

— Това е… това е моят сватбен подарък за теб! — извиквам, озарена от неочаквано вдъхновение. — И е изненада. Честита сватба, скъпи! — И побързвам да го млясна по бузата, като му се усмихвам с надежда.

— Беки, ти вече ми направи подарък за сватбата — отсича Люк, като скръства ръце. — При това от сватбата ни мина доста време!

— Този е просто малко… позакъснял! — Снижавам гласа така, че Виджай да не може да ме чуе, и допълвам: — Честно да ти кажа, въобще не е скъпа!

— Беки, не става въпрос за парите. Става въпрос за мястото! Та това нещо е чудовищно огромно!

— Е, не е чак толкова! Освен това — побързвам да добавя, преди да е успял да каже каквото и да било, — ние действително се нуждаем от хубава маса за хранене! Всяко семейство се нуждае от подобна маса! — Тук разтварям драматично ръце и изтъквам: — В крайна сметка, за какво е бракът, ако не вечер да седнем на масата след дългия работен ден и да споделяме проблемите си?! Какво е бракът, ако не да си седнем на солидна дървена маса и… и да си хапнем едно хубавичко задушено?!

— Задушено ли?! — изумява се Люк. — И кой ще го приготви?

— Е, нищо не ни пречи да си го купим от „Уейтроуз“ — изтъквам поучително.

Приближавам се към масата и вдигам поглед към Люк.

— Скъпи, помисли само! Никога повече няма да бъдем в Шри Ланка и никога повече няма да виждаме пред себе си истински, автентични резбовани маси! Та това е уникална възможност! При това съм се постарала да я персонализирам!

И посочвам към един от ръбовете на масата, където, сред красиво резбованите цветя, се вижда надписът: „Люк и Ребека, Шри Ланка, 2003 година.“

Люк прокарва ръка по масата. Пробва тежестта на един от столовете. Виждам го как се предава. После обаче вдига поглед към мен и с леко смръщени вежди пита:

— Беки, дали случайно не си купила и още нещо, за което да не си ми казала?

Стомахът ми издайнически се преобръща, ала успявам да го прикрия, като се престорвам, че разглеждам едно от резбованите цветя.

— Разбира се, че не съм! — отговарям накрая. — Или… де да знам… може би някой и друг сувенир от тук и там… Нещо дребничко.

— Като какво например?

— Не си спомням! — извиквам аз. — Та това са цели десет месеца, за бога! — Връщам темата обратно към масата и отбелязвам: — Хайде де, Люк, не може да не ти харесва! Можем да си организираме фантастични официални вечери на нея! И ще бъде част от наследството, което ще оставим! Можем да я завещаем на децата си и…

Тук млъквам сконфузено. Известно време някак си не съм в състояние да погледна Люк.

Преди няколко месеца обсъдихме въпроса надълго и нашироко и стигнахме до извода, че бихме желали да пробваме и да си имаме бебе. Но засега… нямаше нищо.

Е, не че е кой знае колко важно. Все някой ден ще стане. Разбира се, че ще стане!

— Добре де — обажда се Люк най-сетне поомекнал. — Печелиш! — Потупва одобрително масата, след което поглежда часовника си и добавя: — Трябва да изпратя няколко имейла до офиса. Да им съобщя за промяната в плановете ни. — Поглежда ме многозначително и отбелязва: — Надявам се, че не си очаквала да влетя ненадейно в заседателната зала и да извикам: „Изненадка! Върнах се!“

— Естествено! — отсичам автоматично аз.