Algoritam

Още с влизането ѝ хареса. Стори и се странно, че живее в Сан Франциско, а никога не беше стъпвала във «Везувио», но и в Алкатрас¹¹¹, не беше ходила. Беше от популярните сред туристите забележителности, за които си мислиш, че вечно ще бъдат там и все някога ще посетиш. Не че бързаше особено. Във въображението ѝ мястото беше по-скоро музей на битничеството, отколкото истински бар, в който някой може да иска да пийне нещо, но атмосферата я впечатли с автентичността си и Сара се зарадва, че е сбъркала.

Качи се на втория етаж и мина по балкона, който гледаше към бара отдолу. Таванът беше нисък, може би едва на два метра, боядисан в тъмнокафяво или черно. Влизаше някаква светлина от улицата, но иначе беше толкова тъмно, че усети как присвива очи. Няколко трудно различими компании говореха и се смееха около масите в сепаретата. Различи очертанията на Бен до прозореца, осветени от неоновата реклама на «Тоска Кафе» от другата страна на улицата. Седеше далече от масата си, стъпил здраво на пода с двата крака. В него имаше нещо, което изглеждаше винаги… готово. За какво, не знаеше.

— Какво правиш тук? — попита той, когато тя се приближи.

Сара спря пред масата, но не седна.

— Исках да поговоря с теб.

Той кимна, погледна към улицата и после обратно към нея.

— Имаш ли нещо против да те претърся? — тихо попита.

Тя поклати глава, помисли, че не е разбрала добре.

— Какво?

— Няма да съм спокоен да седя тук с теб, ако не те претърся. Съжалявам, но това е положението.

Не знаеше как да го разбира. Сериозно ли говореше?

Докато стоеше прави и се мъчеше да го проумее, той стана и се приближи към нея. Наведе се и тя разбра, че го прави в случай че някой ги наблюдава, за да скрие това, което в действителност върши. Подуши мириса на хотелския сапун и нещо друго, скрито под него, нещо мъжкарско, не можа да го определи по друг начин. Усети как лявата му ръка бърка в якето ѝ и се плъзга нагоре по дясната ѝ страна, дланта му се притискаше към кръста ѝ, ребрата, края на гърдите. После дясната му ръка направи същото от другата страна. Дръпна я към себе си и прокара леко ръцете си по талията и хълбоците ѝ. Усети как сърцето ѝ заби лудо и си каза, че е заради яда.

Бен отстъпи назад и огледа бара, после коленичи пред нея и бързо плъзна ръцете си по двата й крака — от глезена до чатала. Усети как дъхът ѝ насила влиза и излиза през носа.

Той се изправи и я погледна.

Тя отвърна на погледа му.

— Доволен ли си? — попита.

Той кимна и седна, без да я покани и тя да направи същото.

Безочието му и това, че тя можа да реагира само с една жалка саркастична дума, така я вбеси, че си представи как грабва стола и замахва към Бен като с бейзболна бухалка.

— Стани! — каза Сара.

— Какво?

— Стани! — повтори му.

Той стана.

Тя пристъпи към него и го погледна право в очите.

— По-добре и двамата да внимаваме, нали?

Плъзна ръце от вътрешната страна на сакото му и бавно ги прокара нагоре. Усещаше топлината на тялото му, мускулите отдолу. Не сваляше поглед от него. Искаше да се прави на саркастичен и нахален? И тя го можеше.

Коленичи пред него и го опипа със същото безстрастно спокойствие, със същата увереност, с която го беше направил и той. После се изправи и сложи ръка на корема му. Беше твърд и плосък и усети как леко се издува и прибира от дишането му.

— Явно не си въоръжен — рече тя, продължаваше да го гледа право в очите.

Той сложи ръка върху нейните и започна да ги бута надолу. Не можеше да повярва… какво правеше, насочваше ли я? Но нямаше да мигне първа.

По-ниско. Сърцето ѝ биеше лудо, но нямаше да отклони поглед.

Ръката ѝ спря върху твърда издутина точно над чатала му. Разбра какво е това — пистолет, в някакъв специален скрит кобур.

— Може и да ти се доверя все пак — рече той.

Тя го погледна.

— Защо?

— Защото ако имаше дори най-основни умения, нямаше да ме претърсиш по такъв жалък начин. Може би наистина си просто адвокат.

— А може би ти си просто кретен.

— О, аз съм много повече от това.

Ръката му още беше върху нейната. Тя я дръпна и седна. След секунда и той я последва.

— Е? За какво искаше да говорим? — попита той, тонът и изражението му бяха съвсем пренебрежителни и показваха, че всъщност изобщо не го интересува.

Изгледа го продължително, кипеше от гняв.

— Забрави — рече и стана да си върви.

Бен скочи с такава бързина, че тя остана удивена. Хвана я за ръката.

— Защо? — попита той. — Ядоса се, че те претърсих ли? Или защото не се възбудих, когато ти направи същото с мен?

— Възбудата е човешко качество. Не ти е присъща.

— Слушай. Не те познавам, затова не ти вярвам. Нищо лично.

— Друг път! Вярваше ми достатъчно, докато не чу името ми. Не ми разправяй, че не било лично.

— Седни и ще те черпя едно питие.

— Сама си плащам пиенето.

Бен погледна през рамото ѝ.

— Добре, тогава и ти ме черпи едно.

Тя се огледа и видя, че сервитьорката стои зад нея.

— Мартини «Бомбай Сапфир» — каза Бен. — Без маслинка, без вермут.

Да го вземат дяволите! Кимна на сервитьорката.

— Нека бъдат две.

Седнаха. Бен каза:

— Ще ми кажеш ли защо си тук?