Algoritam

Той я изгледа с непроницаемия си поглед, после изражението му сякаш омекна.

— Права си — рече. — Трябва да тръгнем от друга посока, за да видим какво пропускаме, а това няма да стане без почивка. Гладна ли си?

Беше предвидила въпроса и имаше готов отговор.

— Не, не съм. Ще изляза да си купя някакви дрехи. Ще се видим утре сутринта, нали?

Той кимна.

— Седем много рано ли е?

— Не, става. И без това се съмнявам, че ще спя добре. Всичко е прекалено налудничаво.

Отиде в стаята си през междинната врата, съблече се и си взе един душ. Нещо се надигаше в нея цял ден и ако не се справеше с него, щеше да експлодира.

Денят беше започнал особено, а после си стана направо страшно. Документите от бюрото ѝ липсваха. Странното обаждане на Алекс. После този мъж в кабинета му, който ѝ се стори доста опасен и се оказа брат на Алекс. Когато ѝ казаха какво става, тя се разтревожи, но не се уплаши наистина. Като се връщаше назад, осъзна, че относителното ѝ хладнокръвие се дължеше на неразбиране. Не вярваше, че наистина я грози опасност. Да, разбираше, че вероятно полицията не може да помогне, но се бе съгласила да тръгне с Алекс и Бен и да се опита да разбере какво толкова ценно или опасно има в «Обсидиан» почти на шега, все едно беше приключение, разнообразие в делника. После Бен се качи отзад в колата при «Четири сезона» с кръв по лицето, и тя видя репортажа по новините и разбра, че братът на Алекс е човек, който може да убие двама души — явно гангстери — и че за него това беше толкова лесно, колкото за повечето хора да си налеят чаша кафе. Можеше да убива? Беше ги убил. Нямаше друго обяснение.

И какво щеше да прави сега? Той ли я беше направил, или тя сама се бе направила по някакъв начин съучастница? Учила беше наказателно право през втората година от следването си, но го изтри от ума си пет минути след като се дипломира и си взе изпита за правоспособност. Не знаеше колко е лошо положението за нея от правна гледна точка. И правото можеше да се окаже последната ѝ грижа.

Наясно беше, че Бен не ѝ вярва. А и как само я гледаше, как уж небрежно се приближи да види какво има на екрана на компютъра ѝ… страх го беше да не превърти и да не иде в полицията ли? И какво щеше да направи, ако тя го стори?

Можеше да се справи по два начина. Да си държи устата затворена и да се надява, че всичко ще се нареди някак. Или пък да подходи директно към проблема.

Напусна хотела и се отправи на север по «Стоктън». Нощта беше студена и ясна и полумесецът висеше ниско на небето. Китайският квартал бе притихнал, повечето от магазините — затворени, скрити зад нагъната ламарина. На някои от жалузите имаше врати, няколко още не бяха спуснати и тя мярна семейства, които вечеряха, и приятели, играещи на карти, долови аромата на варен ориз и сладкиши и смеха и разговорите на мелодичен език, който й се прииска да разбира. През някои от вратите се виждаха стръмни тесни стълби, които се извисяваха нагоре. Почуди се към какви ли стаи водят, кой се качва и слиза по тях от сутрин до вечер, какъв живот водят по тайните места на върха им.

Мина покрай стенопис в чест на китайците, строили железницата. Поставените отдолу хартиени фенери премигваха, разлюлени от вятъра. Зави надясно по «Пасифик», гледаше нагоре към дървените къщи, балконите им бяха боядисани в зелено и червено, стрехите извити нагоре в азиатски стил. Един старец затваряше магазина си, билкарница, на витрината имаше изложени стъклени буркани, пълни със страховити екземпляри, които можеше да идват от земята, от морето или пък от друг свят. Махна и й се усмихна с беззъбата си уста, докато минаваше, и тя кимна и му се усмихна в отговор.

Излезе на «Кълъмбъс» и спокойствието на сънливата вечер в Китайския квартал рязко свърши с потока от коли и неон на Норт Бийч. Ето го «Джаз ет Пърлс», клубът беше на първия етаж, прозорците гледаха към улицата и над вратата имаше червена козирка. Пресече улицата и влезе вътре, обясни на портиера, че няма резервация, но има среща с приятел… можела ли само да хвърли един поглед вътре?

Мястото беше малко, побираше трийсетина души, дебел мокет, червеникаво осветление и малки кръгли маси с бели ленени покривки. Чувствена черна жена пееше «Нийд Май Шугър» в акомпанимент на пиано и бас китара и публиката въодушевено потропваше с крака в такт. Бен го нямаше. Може да беше отишъл до тоалетната? Изчака пет минути и после се отказа, изненада се колко разочарована остана. Ако не се разбереше с него, ако не изяснеше нещата, не знаеше, как по дяволите, щеше да заспи довечера.

Тъкмо завиваше наляво по «Кълъмбъс», мислеше си да хапне нещо в «Кафе Праг», преди да открие някой «Уолгрийн» или друг магазин, отворен вечерта, откъдето да си купи бельо и разни други дреболии, когато някой извика името ѝ. Огледа се, не видя никого. Мина един автобус. Въобразяваше ли си? После го чу отново. Вдигна глава и видя Бен на прозореца на втория етаж на «Везувио».

— Качи се — извика той.

Усети странен прилив на удоволствие, не можа да си обясни точно защо — вълнение, облекчение? — и пресече улицата.