Algoritam

Алекс искаше въпросът да прозвучи саркастично, небрежен отговор, който да скрие неудобството му. Но очите на Бен се отместиха нагоре и наляво, сякаш се беше замислил сериозно.

— Не просто така. Вероятно е щял да те принуди да шофираш донякъде, където да го стори, и да се отърве от трупа.

— Какво? Защо?

— Никой няма да може да навърже всички елементи от историята. След това аз бих закарал колата на някоя автобусна или железопътна гара. Даже бих подхвърлил хероин. Бих оставил още някоя и друга следа. Тогава историята става следната: «Адвокат, замесен с наркотици, се уплашва, когато полицията го разпитва за свързаната с наркотици смърт на негов клиент-тире-наркодилър и съдружник. Изчезнал е, защото се е страхувал да не бъде изобличен или да не стане следващата жертва, или нещо подобно». Ето така всичко се връзва. Полицията е заета, никой няма да седне да рови по-дълбоко от това, не и без труп.

— Как ще се отървеш от трупа?

— Не ти трябва да знаеш.

Алекс си представи, че е мъртъв и някакъв безлик мъж се е надвесил над него с трион в ръка; или пък увит в найлонов чувал, лежи на дъното на кладенец; или окован с вериги и хвърлен в студеното тъмно море, тежестта е невероятна, светлината на света се стрелка далеч от него.

— Откъде знаеш тези неща? — попита той. — Наистина ги знаеш, нали?

Бен стана и отиде до прозореца. Застана там, загледан към безшумните колони от коли. Миг по-късно каза:

— Да започнем с това кой е знаел за изобретението. Обществено достояние ли беше?

Алекс усети как го побиват тръпки по гърба.

— Не — отвърна след миг. — Молбата за патента се засекретява в продължение на осемнайсет месеца, след което, без изключение, бива публикувана.

— Още не са били минали осемнайсетте месеца, така че молбата е била засекретена.

— Точно така. Подадохме я преди година.

— Но има хора, които са знаели за нея. Кой?

— Много хора. СИПТМ най-напред.

— Кой?

— Службата за издаване на патенти и търговски марки. Както и доста хора във фирмата. Плюс ангелите капиталовложители и хората с рисковия капитал, с които се свързах за финансиране. Плюс… на когото там още е казал Хилзой, предполагам.

Бен отиде в другия край на прозореца.

— Три мишени: ти, изобретателят, експертът. Много хора може да са знаели за вас поотделно и за връзката ви с технологията. Но някой е знаел и за трима ви. Тук нещата се стесняват. Кой може да е знаел за специалиста по патентите?

— Всъщност никой. Патентът още не беше даден на екипа му за разглеждане, познавахме се от университета. Помагаше ми неофициално, казваше докъде са стигнали, нищо повече.

— Значи името му не фигурира никъде?

— Не, няма го никъде. Само няколко неофициални обаждания по телефона и имейли.

— Е, някой е знаел, че е замесен.

— Как?

— Не знам. Може просто да са подслушвали телефона ти или да са сложили бръмбар в офиса ти. Ще разберем повече утре сутринта.

Алекс се почувства неловко. Не искаше Бен да плаща за стая. Вече беше похарчил пари за самолетен билет.

— Взе ли си стая? Или…

— Ще спя на дивана, може ли?

Една от игричките на Бен. Държеше се, все едно е готов да се жертва, като същевременно внимаваше да не приеме нещо, което да наруши установения ред.

— Както искаш — отвърна Алекс. — Летял си чак от не знам къде си.

16.

Κарма

Алекс се събуди на сутринта и чу, че душът шурти. Седна и погледна часовника до леглото. Шест и половина. Явно щяха да започнат рано деня. Изненада се, че не е чул Бен да става. Обикновено спеше много леко.

Отиде до банята по гащи и опита вратата. Беше заключена. По дяволите, трябваше да се изпикае. Почука и каза:

— Бен, побързай! — И изведнъж му се стори толкова странно. Винаги бяха делили, често пъти дори се бяха били за банята като деца и ето че сега го правеха отново.

Вдигна щорите и погледна навън. Слънцето точно изгряваше и по небето се носеха продълговати розови облаци. Застана и се загледа за миг, разтри голите си рамене. Не знаеше защо е тук. Трябваше да си е у дома и да се оправя за работа. Нуждата да иде в офиса, да се върне обратно към живота си беше силна.

Душът спря. Алекс се обърна и мина покрай канапето. Чантата на Бен беше отворена. Видя дрехи, книга с меки корици…

Това пистолет ли беше?

Наведе се да погледне. Пистолет беше, малък и черен. Боже господи, Бен носеше пистолет? У себе си?

Вратата на банята се отвори и брат му се показа с хавлия около кръста и дрехите си в ръка.

— Цялата е твоя — рече той.

— Носиш пистолет?

Бен мина покрай него, без дори да го погледне.

— Разбира се.

— У теб?

— А къде другаде да бъде?

Боже, все едно слушаше онзи обирджия, който на въпроса Защо обираш банки отговорил: Там са парите.

— Искам да кажа… — започна Алекс, после реши, че е по-добре да си замълчи. Но чакай малко: — Щом трябва да е у теб, защо не си го взел в банята?

Бен хвърли дрехите, които държеше в ръка на канапето, и — хоп! — остана с пистолет в ръката, по-голям от този, който Алекс бе видял преди малко.

— Другият е резервен — рече той. — Нося го на кръста. Обикновено не влизам с два пистолета в банята.

— Можеш да пътуваш с тях? В самолет?