Algoritam

Бен го погледна, без да каже нищо, и той усети прилив на задоволство.

— Със същия успех можеше да кажеш: «Идвам отнякъде на Земята».

Бен продължаваше да го гледа.

— Ако исках да знаеш повече, щях да ти кажа.

— Не съм го и очаквал.

— Това е най-умното нещо, което каза тази вечер.

Алекс се извърна, ядоса се. На Бен, че беше такъв кретен. И още повече на себе си, че изобщо го беше повикал. Боже, толкова отчаян ли беше наистина?

За жалост наистина беше.

След като се нахраниха, се качиха в стаята му. Алекс забеляза нещо особено в походката на Бен. Движеше се бавно, сякаш изчакваше, и главата му непрекъснато се въртеше. Оставяше голямо разстояние, когато завиваше зад ъглите, сякаш си даваше повече време и място да види какво има от другата им страна. В действията му нямаше никаква показност; бяха незабележими и Алекс разбра, че никога нямаше да забележи какво прави, ако Бен не го беше накарал да прочете на сайта.

Алекс отключи вратата и влезе пръв. Бен изостана и за миг Алекс се стъписа от почтителното изчакване. Но после брат му влезе и претърси стаята — гардероба, банята, под леглото — и Алекс разбра, че изчакването беше само тактическо, оставяше го да се натъкне пръв на проблема, ако има такъв. И преди да успее да осмисли какво може да означава всичко това, Бен отново започна да се държи както обикновено. Настани се в огромното тапицирано кресло, което гледаше към шосе 101, сякаш Алекс му беше дошъл на гости, и каза:

— Добре. Някакви нови инциденти?

Алекс преглътна объркването и раздразнението си, дръпна един стол така, че да са един срещу друг, и отвърна:

— Не.

— Как се чувстваш?

— Какво имаш предвид?

Бен присви рамене.

— Някой влиза в къщата посред нощ… дори и случайно да е било, пак е обезпокоително.

— Ами обезпокоен съм.

Настъпи тишина. Бен рече:

— Голямо самообладание си показал с това импровизирано оръжие.

Алекс кимна, не сваляше поглед от него.

— Утре искам да видя къщата и кабинета ти. Сега…

— Нали каза да стоя далеч от обичайните си места?

— Да. Утре ще бъда с теб, това е друго. Сега искам да ми кажеш нещо повече за технологията. «Обсидиан», нали така се казваше?

Алекс му разказа. Когато свърши, Бен попита:

— Тогава защо просто някой не я е купил? Защо му е да убива изобретателя, патентния специалист и адвоката, подал молбата за патент?

— Защото… не искат никой да знае за «Обсидиан»?

Бен се прозина.

— От това, което ми казваш, така изглежда.

— Не виждам смисъл. Не е от нещата с двойна употреба, не е ядрено оръжие, нищо подобно. Това е алгоритъм за сигурност. Дава по-добра защита на мрежите. Все едно някой да се опита да убие човек, защото е измислил, знам ли, по-добра ключалка на вратата.

— А кой е против по-добрите ключалки за врати?

Алекс се замисли за миг и после отвърна:

— Крадците.

— Ето, видя ли. Вероятно си имаш работа с някого, който може да влиза с взлом в къщите такива, каквито са в момента. Не иска по-добри ключалки. Или пък иска само неговият дом да е с такава ключалка, за да си няма проблеми с крадците. Или пък съществува употреба, за която ти не подозираш, но някой друг я е забелязал.

— Значи мислиш, че може да има нещо вярно?

Бен завъртя глава така, че прешлените на врата му изпукаха.

— Може да има, може да няма. Изобретателят може да е продавал хероин. Това е много рискова професия. Специалистът по патенти е имал сърдечно заболяване…

— Да, но не може ли такова нещо да се симулира? Искам да кажа, някой да го е убил, но да го е направил така, сякаш е било инфаркт?

— Тези неща се правят по-лесно по филмите, отколкото в реалния свят. Казват, че имало един човек преди, японец или полуяпонец, който успешно вършел такива работи, но мисля, че това е мит. Както и да е, според слуховете се бил оттеглил.

— Ами ако не е? Ако приемем, че специалистът по патенти е бил убит? Да кажем, че и човекът, който влезе с взлом у дома, е искал да ме убие.

— Добре, нека да приемем, че спецът по патенти е бил убит. Но човекът, който е влязъл у дома, не е искал да те убива.

— Какво искаш да кажеш? Защо му е…

— Мога да изтъкна поне няколко причини, но убийството ти, поне в този момент, не е сред тях.

— Няма логика.

— Алекс, знае къде живееш. Щом знае къде живееш, знае и къде работиш. Отиваш рано на работа, нали?

— Защо мислиш така?

— Не е нужно да съм ти брат, за да разбера, че си от хората, които ходят рано на работа. Паркингът е празен, нали?

— Обикновено, да.

— Ами ето ти. Причаква те на празния служебен паркинг, един изстрел в главата и си заминава.

— Боже!

— Лесна мишена като теб… ако въпросният човек искаше да те убие, досега да го е сторил по десет различни начина. Влизането с взлом в дома ти е излишен риск и само усложнява нещата.

— Тогава защо?

Бен повдигна рамене.

— За да те разпита на спокойствие.

— Искаш да кажеш да ме изтезава?

— Наречи го, както решиш. Каза, че колата ти била на алеята, значи е знаел, че си у дома. Искал е да си на сигурно, уединено място, за да не бърза. Щом си свърши работата, вероятно е щял да те убие.

— Просто така?