Algoritam

Изглеждаше налудничаво, но в крайна сметка Алекс реши, че е по-добре да послуша Бен. Отиде до вкъщи да изчака ключаря и да се погрижи за входната врата, но после се върна обратно в «Четири сезона». Обади се на Алиса и ѝ каза, че е болен и ще работи от вкъщи няколко дни. И изпрати имейл на Озбърн, писа му най-важното за Хилзой и му обеща, че ще го запознае с подробностите, щом се върне на работа.

Престоят в хотела не беше лош. Лукс, добра храна, а и фитнес центърът му хареса. Какво толкова, по дяволите, и без това никога не си беше взимал истинска отпуска. Все едно беше на почивка. Провери на nononsenseselfdefence.com, Бен се оказа прав. Имаше много информация и макар че темата му беше малко чужда, явно имаше смисъл.

Проблемът беше, че всичко случило се през последните няколко дни започваше да изглежда някак… странно, невероятно, като непозната миризма, която щеше да пропъди, ако можеше да се върне към нормалния си живот. Изненада се колко силно беше желанието му да иде в офиса, да се види с обичайните хора, да проведе обичайните разговори, да се прибере у дома в края на деня. Чувстваше се така, сякаш не може да се почеше там, където го сърби, и сърбежът го побърква.

Помисли си дали не беше раздухал прекалено цялата работа. Толкова ли беше невероятно Хилзой да е продавал наркотици? И Ханк — колкото и да беше тъжно, млади хора получаваха инфаркт от време на време. Полицията наистина явно смяташе, че нахлуването в дома му беше станало случайно. Може би всичко това беше просто голямо съвпадение. Като добавим колко нерви бе изхабил, нищо чудно, че беше започнало да намирисва на конспирация.

Тъкмо вечеряше сам в ресторанта на хотела втората вечер, когато видя Бен да се задава. Позна го по походката още преди да види лицето му. Походка на борец, леко разкрачена, но преди всичко уверена, спокойна, походка на човек, който не само мисли, че мястото е негово, но вероятно има и право. Алекс винаги му беше завиждал за походката. Докато бяха малки, тайно се опитваше да я имитира.

Стана и се помъчи да измисли какво да каже, но от устата му излезе само едно «Бен».

Бен беше облечен с дънки, кубинки, тъмна фланелка и вълнено яке. На рамото му висеше кожена чанта. Не изглеждаше много остарял. Все още имаше физиката на футболен защитник, видът му говореше за готовност и казваше: Не ме закачай. Косата му беше по-дълга и имаше набола брада — това беше ново. Огледа ресторанта, все едно го оценява, и Алекс разбра от това, което беше прочел на nononsenseselfdefence.com, че Бен преценява тактически обстановката. Значи хората наистина го правеха. До този момент беше вярвал, че е само игра.

Бен обърна поглед към него и го изгледа от главата до петите.

— Как си, Алекс?

На Алекс му се прищя да протегне ръка, но не го направи.

— Добре, а ти?

Бен кимна.

— Седнал си с гръб към стената. Разгледа ли страницата?

— Откъде разбра къде да ме намериш?

— Казах ти, че ще те намеря.

— Как?

Бен се огледа отново наоколо.

— Има колко — три? — добри хотела в Пало Алто и Менло Парк? Този е най-новият и най-хубавият. Регистрирал си се със собственото си име. Казах ти да не го правиш.

— Вече се бях регистрирал…

— И колата ти е на паркинга пред хотела.

— Е, и?

— Трябваше да използваш пиколото. Най-добрият начин да те пипнат тук е, като те причакат в кола, паркирана до твоята.

— Откъде изобщо разбра коя кола е моята?

— По регистрацията. На човека, с когото си имаш работа, дори и тя не му трябва, може просто да са те видели да се качваш или да слизаш от нея някъде. Едно кръгче на паркинга за проверка на номерата… бам! Хубав малък баварец, между другото.

Сега, като го каза, звучеше толкова очебийно. Но той откъде да знае? Искаше му се да види как Бен се мъчи да изчислява какво ниво на техника да използва в молбата за патент или как да кодира в С++. И той можеше да го накара да се почувства глупаво.

— Още нещо — продължи Бен. — Паркирал си много надолу, чак в края на паркинга. Там няма никого. Защо искаш да улесниш лошите момчета? Можеше поне да паркираш отгоре, близо до бизнес комплекса, където хората идват и си отиват.

— Когато дойдох, паркингът беше пълен — рече Алекс, лекцията вече сериозно започваше да го дразни. — От горе до долу. Най-оживеното време. Сигурно вече се изпразва.

Помисли си: Сега ще ми каже, че е трябвало да се сетя. Вместо това Бен рече:

— Бих хапнал. Имаш ли нещо против да си сменим местата?

Алекс стана и брат му седна на стола му. Взе преполовената чиния и я премести от другата страна на масата. Алекс попита:

— Искаш ли меню?

— Не, ще си поръчам същото като теб.

Сервитьорът дойде. Алекс рече:

— Още едни равиоли с гъби и таледжо⁶¹. И още една чаша «Софис Роуз».

— Не, не искам вино — каза Бен.

— Много добре — отвърна сервитьорът и си отиде.

— Не обичаш ли вино? — попита Алекс. Знаеше, че е глупаво, но се почувства засегнат.

— Не много. Особено пък след дълъг път.

— Откъде идваш?

— Европа.

— Знаеш ли, че Европа е континент? — попита Алекс, като остави сарказма да прозвучи в тона му.