Àä

Като директор на Световната здравна организация Елизабет често се бе отърквала в големите акули. Дългият ѝ стаж в СЗО и откритата ѝ натура наскоро бяха привлекли вниманието на едно голямо политическо списание, което я нареди сред двайсетте най-влиятелни личности на планетата. Лицето на Световната здравна организация, така бяха написали под снимката ѝ, което на Елизабет ѝ се стори иронично, защото бе доста болнава като дете.

На шест се бе разболяла тежко от астма. Лекуваха я с високи дози от обещаващо ново лекарство — първите в света глюкокортикоиди или стероидни хормони. Като по чудо симптомите на астмата ѝ отшумяха. За жалост лекарството имаше неочаквани странични ефекти, които се проявиха години по-късно, когато тя влезе в пубертета… и така ѝ не получи менструален цикъл. Никога нямаше да забрави мрачния миг в лекарския кабинет, когато бе на деветнайсет, в който научи, че репродуктивната ѝ система е непоправимо увредена.

Елизабет Сински никога нямаше да има деца.

Времето ще излекува празнотата, увери я докторът, но тъгата и гневът само растяха в нея. Беше жестоко, защото лекарствата, които я бяха ограбили от възможността да зачене дете, не бяха убили животинския ѝ инстинкт за размножаване. Десетилетия наред тя се бореше с копнежа да сбъдне това невъзможно желание. Дори сега, на шейсет и една, все още чувстваше празнота всеки път, когато виждаше майка с дете.

— Стигнахме, доктор Сински — каза шофьорът на лимузината.

Елизабет прокара набързо четка през дългите си сребристи къдрици и погледна лицето си в огледалото. Преди да се усети, колата спря в богаташки манхатънски квартал и шофьорът ѝ отвори вратата.

— Ще ви изчакам — каза шофьорът. — Когато свършите, ще ви откарам до летището.

Нюйоркското седалище на Съвета по международни отношения се намираше в дискретна сграда в неокласически стил на ъгъла на Парк Авеню и Шейсет и осма улица, някога дом на магнат от „Стандарт Ойл“. Външността ѝ се сливаше идеално с елегантния пейзаж и с нищо не намекваше за специалното ѝ предназначение.

— Доктор Сински — посрещна я възпълничка рецепционистка.

— Оттук, моля. Той ви очаква.

Кой той? Доктор Сински последва рецепционистката по широкия коридор до една затворена врата. Жената почука, отвори и подкани с жест Елизабет да влезе.

Тя прекрачи прага и вратата се затвори зад нея.

Малката зала се осветяваше само от блясъка на екран. Пред него, обърнат към нея, стоеше висок върлинест мъж. Макар да не можеше да види лицето му, тя усети излъчване на сила.