Àä

— Има една стара поговорка… често приписвана на самия Данте… — Той замълча. — Запомни нощта… защото е начало на вечността.

— Благодаря, Робърт — каза тя и сълзите ѝ потекоха. — Най-сетне имам цел.

Лангдън я придърпа към себе си.

— Все казваш, че искаш да спасиш света, Сиена. Това може да е твоят шанс.

Сиена се усмихна и се извърна.

Докато вървеше сама към чакащия С-130, се замисли за всичко, което се бе случило… всичко, което все още можеше да се случи… и за всички възможни варианти на бъдещето.

„Запомни нощта — повтори наум, — защото е начало на вечността“.

Докато се качваше в самолета, се молеше Данте да е прав.

104.

Бледото следобедно слънце се бе спуснало над Пиаца дел Дуомо, лъчите му се отразяваха от белите плочки на камбанарията на Джото и хвърляха дълги сенки върху великолепната катедрала „Санта Мария дел Фиоре“.

Прощаването с Игнацио Бузони тъкмо започваше. Робърт Лангдън влезе тихо и си намери свободно място. Беше доволен, че животът на Игнацио се почита тук, в неподвластната на времето базилика, за която той се бе грижил толкова години.

Въпреки живописната си фасада отвътре катедралата на Флоренция бе строга, празна и сурова. Но днес в аскетичното светилище сякаш цареше празнична атмосфера. Представители на правителството, приятели и колеги от цяла Италия се бяха събрали в църквата, за да си спомнят жизнерадостния грамаден мъж, когото с такава обич бяха наричали il Duomino.

Медиите бяха съобщили, че Бузони починал по време на любимото си занимание — нощна разходка около Дуомо.

Тонът на прощаването беше изненадващо приповдигнат, с хумористични коментари от приятели и роднини; един колега отбеляза, че любовта на Бузони към ренесансовото изкуство по негово собствено признание можела да се сравнява единствено със страстта му по спагети болонезе и будино с карамел.

След службата, докато опечалените се събираха на групички и си разказваха различни случки от живота на Игнацио, Лангдън се разходи из катедралата, като се наслаждаваше на произведенията на изкуството, които Бузони така бе обичал… „Страшният съд“ на Базари под купола, витражите на Донатело и Гиберти, часовника на Учело и често оставащата незабелязана мозайка, украсяваща пода.

В един момент се озова пред познато лице — лицето на Данте Алигиери. Изобразен в легендарната фреска на Микелино, великият поет стоеше пред Чистилището с протегнати напред ръце, сякаш смирено поднасяше шедьовъра си „Божествена комедия“.