Àä

Лангдън впери поглед в далечината. „Да не би да е изключила двигателите?“

Светлините на лодката като че ли престанаха да се отдалечават и сега се поклащаха на малките вълни на Златния рог. Неизвестно защо Сиена Брукс бе спряла.

„Да не би да ѝ е свършило горивото?“

Той доближи ръка до ухото си, заслуша се и чу тихото пърпорене на двигателите.

„Щом има гориво, какво прави?“

Зачака.

Десет секунди. Петнайсет. Половин минута.

Накрая двигателите изреваха отново, отначало с неохота, но после по-решително. За изумление на Лангдън светлините на лодката започнаха да описват широка дъга и носът се обърна към него.

„Връща се!“

Катерът се приближи и Лангдън видя Сиена на кормилото. Тя се взираше с празен поглед напред. На трийсетина метра от него върна лодката до кея, от който беше тръгнала, и изключи двигателите.

Тишина.

Лангдън я гледаше изумено.

Сиена така и не погледна нагоре.

Вместо това скри лице в дланите си. Започна да трепери, раменете ѝ се отпуснаха и се разтресоха. Когато най-сетне погледна Лангдън, очите ѝ бяха пълни със сълзи.

— Робърт — изхлипа тя. — Вече не мога да бягам. Нямам къде да отида.

96.

„Изпуснахме го“.

Елизабет Сински стоеше на стълбището и се взираше в грамадната опустяла зала. Дишането ѝ бе затруднено от маската. Макар че най-вероятно вече бе заразена от патогена, изпитваше облекчение, че носи защитен костюм, когато слезе с екипа от НБР в цистерната. Всички бяха облечени в бели костюми с херметични шлемове и приличаха на астронавти, проникващи в извънземен космически кораб.

Сински знаеше, че стотици посетители и музиканти са се скупчили объркано горе. Много от тях бяха пострадали в навалицата и сега им оказваха помощ. Други бяха избягали. Самата тя се смяташе за щастливка, че се е отървала само с натъртено коляно и счупен амулет.

„Само една зараза се разпространява по-бързо от вирусите — помисли си Сински. — Страхът“.

Вратите горе вече бяха заключени, запечатани херметично и охранявани от местните власти. Сински бе очаквала сериозна разправия с пристигането на местните власти, но потенциално конфликтната атмосфера се разсея в мига, когато видяха защитните костюми на екипа и чуха предупрежденията на Сински за опасност от чума.

„Оставени сме да се оправяме сами — помисли си директорката на СЗО, докато се взираше в гората от колони, отразяващи се в лагуната. — Никой не иска да слиза тук“.