Àä

Консултантът тъкмо се канеше да затваря, когато звънецът на входната врата зазвъня силно. Той погледна и видя красива жена с руса коса на опашка. Беше задъхана, сякаш бе тичала километри. Кафявите ѝ очи бяха широко отворени и в тях се четеше отчаяние.

— Искам да говоря с Джорджо Венчи — каза жената.

„Всички искаме — помисли консултантът. — Но никой не успява да види вълшебника“.

Джорджо Венчи, главният дизайнер на ателието, вършеше магията си зад кулисите, разговаряше много рядко с клиенти и никога без предварително уговорена среща. Беше изключително богат и влиятелен и съответно му бяха позволени някои ексцентрични особености, сред които и страстта му към уединението. Хранеше се сам, пътуваше сам и непрекъснато се оплакваше от растящия брой туристи във Венеция. Определено не си падаше по компаниите.

— Съжалявам — със заучена усмивка каза консултантът. — Сеньор Венчи не е тук. Може би аз ще мога да ви помогна?

— Джорджо е тук — заяви тя. — Апартаментът му е на горния етаж. Видях да свети. Аз съм негова приятелка. Спешно е.

У тази жена се долавяше някакъв изгарящ плам. „Приятелка?“

— Мога ли да съобщя на Джорджо името ви?

Жената взе листче и надраска няколко букви и цифри.

— Дайте му това — каза и подаде листчето на консултанта. — И ви моля да побързате. Нямам много време.

Консултантът колебливо отнесе бележката горе и я сложи на дългата работна маса, над която се беше навел Джорджо, съсредоточил цялото си внимание върху шевната машина.

— Signore — прошепна той. — Една жена е дошла да се види с вас. Казва, че било спешно.

Без да откъсва поглед от работата си и без да я прекъсва, мъжът протегна ръка, взе бележката и я прочете.

Шевната машина спря.

— Доведете я незабавно — нареди Джорджо и скъса бележката на малки парченца.

82.

С-130 се издигна, зави на югоизток и се понесе с грохот над Адриатическо море. Робърт Лангдън се чувстваше приклещен и същевременно носен по течението — потиснат от липсата на прозорци и объркан от всички въпроси без отговори, които се въртяха в главата му.

„Здравословното ви състояние — беше му казала Сински — е малко по-сложно от драскотината по главата“.

От мисълта какво може да му съобщи сърцето му тупкаше лудо. В момента обаче тя беше заета да обсъжда стратегии за действие с екипа за наблюдение и бързо реагиране, а Брюдер говореше по телефона с правителствени агенции за Сиена Брукс и правеше всичко възможно да я открие.

„Сиена…“

Лангдън още се опитваше да намери логика в твърдението, че тя е замесена във всичко това.