Àä

Всяка година във Венеция се стичаха зашеметяващо много туристи — около 0,3 процента от цялото население на планетата, или около двайсет милиона души за 2000 г. Оттогава населението на Земята се беше увеличило с още един милиард и градът стенеше под тежестта на още три милиона туристи годишно. Подобно на самата планета, Венеция разполагаше с ограничено пространство и в един момент нямаше да е в състояние да внася достатъчно храна, да изхвърля достатъчно отпадъци и да осигури достатъчно легла за всички, които искат да я видят.

Ферис мълчеше. Не гледаше сушата, а морето и корабите.

— Добре ли сте? — попита го Сиена.

Ферис рязко се извърна.

— Да, добре съм… просто се бях замислил. — Обърна се към Маурицио. — Остави ни колкото се може по-близо до „Сан Марко“.

— Няма проблем! — отвърна капитанът. — Още две минутки!

Лимузината се изравни с площада и Дворецът на дожите сега се издигаше величествено от дясната им страна.

Великолепен образец на венецианската готика, дворецът беше пример за подценена елегантност. Нямаше кули и бойници, характерни за дворците на Франция и Англия, а беше замислен като огромен паралелепипед, осигуряващ максимално вътрешна повърхност за голямото правителство на дожа и за обслужващия персонал.

Гледан откъм морето, огромният дворец от бял варовик би изглеждал надменно и арогантно, ако ефектът не бе внимателно приглушен с добавянето на портици, колони, лоджии и четирилистни отвори. По външните стени минаваха геометрични украси от розов варовик, напомнящи на Лангдън за Алхамбра в Испания.

Ферис изглеждаше разтревожен от множеството пред двореца. Гъста тълпа се беше събрала на един мост и всички сочеха надолу към тесен канал, който пресичаше две големи части от Двореца на дожите.

— Какво гледат? — нервно попита Ферис.

— Il Ponte dei Sospiri — отвърна Сиена. — Прочут венециански мост.

Лангдън се загледа към тесния воден път и видя прекрасно извития затворен тунел, който свързваше двете сгради. „Мостът на въздишките“ — помисли си той и си спомни един от любимите си филми от детството, „Малък романс“, базиращ се на легендата, че ако двама млади влюбени се целунат под този мост по залез-слънце, докато камбаните на „Сан Марко“ бият, ще останат влюбени през целия си живот. Разбира се, още по-добре беше, че във филма участваше прелестната четиринайсетгодишна Даян Лейн, в която Лангдън моментално се влюби… любов, от която така и не се беше отърсил напълно.