Àä

— Това са държавни служители. Не се интересуват от нас. Просто си върви все едно си у дома си.

Сиена вдигна ръка и нежно приглади сакото на Лангдън, след това оправи яката му.

— Изглеждаш много представително, Робърт. — Усмихна му се сдържано, оправи собствения си пуловер и тръгна.

Лангдън забърза след нея. И двамата крачеха целенасочено към атриума. Когато влязоха в него, Сиена започна да му говори бързо на италиански — нещо за фермерски субсидии — и да жестикулира отривисто. Придържаха се към външната стена и стояха на дистанция от останалите. За учудване на Лангдън, нито един от държавните служители не се обърна към тях.

Щом подминаха атриума и продължиха бързо към коридора. Лангдън си спомни програмата от представлението на Шекспир. Пакостливият дух Пък.

— Страхотна актриса си.

— Налага ми се — отвърна тя замислено. Гласът ѝ прозвуча странно отчужден.

Лангдън отново почувства, че в миналото на тази жена има повече болка, отколкото му е известно, и изпита силно угризение, че я е забъркал в опасното си приключение. Напомни си обаче, че вече не може да се направи нищо, освен да доведат нещата докрай.

„Продължавай да плуваш през тунела… и се моли да видиш светлина“.

Когато наближиха верандата, Лангдън с облекчение видя, че паметта му не му е изневерила. Малка табела със стрелка сочеше, че трябва да завият зад ъгъла, и обявяваше, че там се намира IL SALONE DEI CINQUECENTO. „Залата на Петстотинте“, помисли си Лангдън и се зачуди какви ли отговори ги чакат вътре. Истината може да се зърне само през очите на смъртта. Какво ли означаваше това?

— Залата може още да е заключена — предупреди Лангдън, когато наближиха ъгъла. Въпреки че бе популярна туристическа дестинация, палатът все още не изглеждаше отворен за посетители тази сутрин.

— Чуваш ли? — попита Сиена и спря.

Лангдън го чу. Иззад ъгъла се чуваше силно бръмчене. „Господи, нека да не е безпилотен хеликоптер, който се движи в сгради“. Лангдън внимателно надникна. На трийсет метра напред видя изненадващо семплата дървена врата, която водеше към Залата на Петстотинте. За съжаление между нея и тях пълничък служител буташе електрическа машина за почистване на пода и я движеше уморено в кръг.

Пазителят на портата.

Лангдън насочи вниманието си към трите символа на пластмасовата табела до вратата. Тях можеше да ги разгадае дори и най-неопитният криптолог, защото бяха универсални: зачертан с X фотоапарат; зачертана по същия начин чаша; и очертания на две фигури — една мъжка и една женска.