Àä

Обикновено Лангдън започваше обиколките си из Палацо Векио оттук, от Пиаца дела Синьория. Въпреки прекаленото изобилие от фалоси този площад беше един от любимите му в цяла Европа. Посещението в палата оставаше незавършено, ако не пиеш едно еспресо в кафе „Ривоар“ и не отидеш до лъвовете на Медичите на Лоджа деи Ланци — откритата скулптурна галерия на площада.

Днес обаче Лангдън и придружителката му бяха решили да влязат в Палацо Векио през коридора Вазари, точно както може би са правели херцозите от династията на Медичите по свое време — като подминат прочутата галерия Уфици и продължат по виещия се над мостове и пътища и минаващия през сгради коридор, който ги отвеждаше право в сърцето на стария палат. Досега не бяха чули стъпки зад себе си, но Лангдън въпреки това нямаше търпение да излезе от прохода.

„Стигнахме“, осъзна Лангдън, когато видя тежката дървена врата пред тях. Входът към стария замък.

Въпреки масивния си заключващ механизъм вратата бе оборудвана и с хоризонтална дръжка, която осигуряваше изход при спешни случаи, като в същото време не позволяваше на никой, който няма електронна карта, да влезе в коридора Вазари от другата страна.

Лангдън долепи ухо до вратата и се заслуша. Не чу нищо, сложи ръце върху хоризонталната дръжка и внимателно натисна.

Чу се тракване.

Дървената врата се открехна и Лангдън надникна съм света от другата ѝ страна. Малка ниша. Празна. Тиха.

Въздъхна облекчено, пристъпи през прага и даде знак на Сиена да го последва.

„Вътре сме“.

Докато стояха в тихата ниша някъде в Палацо Векио, Лангдън се опита да се ориентира. Пред тях имаше дълъг коридор, перпендикулярен на нишата. Вляво по друг коридор отекваха гласове — спокойни и радостни. Също като сградата на Конгреса в Съединените щати Палацо Векио беше едновременно туристическа атракция и седалище на властта. Гласовете, които чуваха в този час на деня, най-вероятно бяха на държавни служители, които влизаха и излизаха от кабинети и се приготвяха за деня.

Лангдън и Сиена пристъпиха напред и надникнаха иззад ъгъла. Както и предполагаха, в края коридора имаше атриум, в който десетина служители бяха застанали в кръг, пиеха еспресо и бъбреха с колеги преди работа.

— Стенописът на Вазари — прошепна Сиена. — Ти каза, че се намира в Залата на Петстотинте.

Лангдън кимна и посочи през пълния с хора атриум към верандата, на която се излизаше през каменен коридор.

— За нещастие трябва да минем през атриума.

— Сигурен ли си?

Лангдън кимна.

— Няма как да стигнем, без да ни видят.