Единственият светъл лъч дойде от Едуин Дейвис, когато тя позвъни в Белия дом и Едуин й каза, че Котън и Касиопея са на път за Канада по следите на Александър Зорин. Слава богу, поне Котън беше жив и здрав. Тя винаги можеше да разчита на него да бъде наблизо, когато й потрябваше. Също и на Касиопея, която явно се бе вживяла в отредената й роля. Едуин й предаде всичко, което Малоун му бе докладвал. Картината започваше да се оформя.
Тя чу познатото потропване на ботуши по плочките и вдигна глава, за да види Люк, който се приближаваше по коридора. Той също изглеждаше изцеден.
— Съжалявам — каза Люк и се спря при нея.
Бяха сами в чакалнята.
— Местните се престараха. Но пък се сдобих с това.
Люк извади от джоба си мобилен телефон.
— Прилича ми на апарат с предплатена СИМ карта. Беше изключен.
Стефани му разказа всичко, което знаеше за Котън и Зорин и за ядрените бомби.
— Струва ми се, че всички участници се събират около нас — каза той. — Как е Хедлънд?
Стефани му обясни, че единият куршум бе пронизал гръдния му кош, докато другият само леко бе засегнал рамото. Бе извадил късмет, раната в гърдите можеше да бъде и фатална. Откаран бе право в операционната, а съпругата му се появи преди два часа. Сега беше с него в стаята, където го бяха оставили да се възстановява.
— Истинско чудо е, че не е мъртъв — отвърна Люк. — Но човекът е лъжец.
Това привлече вниманието й.
Люк извади от джоба си още един телефон.
— Този е на Хедлънд. Взех го, преди да влезе при вас в библиотеката. От него се е обаждал, докато беше горе.
— И на кого е звънял?
— Проверих номера в паметта на телефона. Кодът за набиране е 703.
Вирджиния. Близо до Вашингтон.
— В списъка на контактите му се води на Лари Бегин.
— Допускам, че си проверил кой е?
— Лорънс Пол Бегин е сегашният президент на братството.
— Питам се какво ли крият… — промърмори тя сякаш на себе си.
— Във всеки случай е достатъчно важно, за да накара бившия агент на ФБР Хедлънд да грабне пистолета. Вече знаем, че няма нищо скрито в къщата на Хедлънд. Но очевидно има
— Време е да докараме тежката артилерия.
Стефани видя, че Люк разбира точно какво има предвид.
— Предполагам, че чичо Дани е в течение на всичко досега?
Тя кимна.
— От тук се връщаме право във Вашингтон, но след като свършим едно последно нещо.
Той очевидно се досещаше и какво е то.
— Води. Нямам търпение да чуя какво ще каже.
Откриха Питър Хедлънд буден, подпрян с възглавници в леглото; до него беше съпругата му, която се представи като Леа.
— Давате ли си сметка — обърна се Стефани към него — каква глупост извършихте?
— Бил съм и в по-трудни ситуации.
— С мен по средата?
— Вие знаете как да се пазите.
Тя му върна мобилния телефон.
— А сега ми кажете какво знае Лари Бегин. Но нямам време да слушам лъжи.
В очите му се изписа разбиране; Хедлънд бе готов да съдейства.
— Това не може ли да почака? — обади се съпругата му. — Той е ранен.
— Бих изчакала, но няма как. Ако съпругът ви беше откровен с нас от самото начало, сега нямаше да сме тук. Но пък в края на краищата той е пазителят на тайните. — Тя не беше в настроение да си губи времето и се обърна към него. — Жената, която ви простреля, е мъртва. Но тя знаеше за дневника на Талмидж. Трябва да ни кажете какво представлява той.
— Как е умряла?
— Държеше се като идиот — отвърна Люк.
Хедлънд разбра намека и вдигна помирително ръка.
— Е, добре. Убедихте ме. Ще ви кажа.
Зорин събра двата парашута и свали гащеризона. Отдолу беше с дебело черно палто, панталон и поло. Трябваше да скрие някъде навитите парашути, за да не бъдат намерени лесно, и реши, че е най-добре да ги хвърли в гората. При тях останаха шлемът и очилата за нощно виждане, които нямаше да му трябват повече. Всичко, което му бе нужно, се намираше в джобовете му и в малката раница. Ако потрябваше още нещо, щеше да си го набави по пътя. За момента приоритетна задача му бе осигуряването на превоз. Докато скачаше с парашута, той бе забелязал някакви хижи недалече от тук; бяха тъмни, което означаваше, че може би са и празни. Но реши да ги огледа отблизо и тръгна към тях.
Придвижването през нощта си има своите особености. Той беше обучен да опипва земята с върховете на обувките си, преди да сложи цялото си стъпало, за да не настъпи нещо, което не трябва. Крачките трябваше да бъдат къси, стъпалата извити леко навън, едната ръка протегната напред, за да открива препятствия в тъмното. Не държеше пистолета насочен, но при нужда щеше да го извади и носи притиснат до гърдите си, с пръст на спусъка. Важното беше да е нащрек.
Откри пътя, който минаваше успоредно на брега, и измина по него няколко километра, докато наближи дървените хижи на една поляна между дърветата. Остра миризма на сол достигна до ноздрите му. Най-много се боеше да не попадне на кучета, които да събудят всичко живо наоколо, но нощната тишина се нарушаваше единствено от грохота на вълните, които се разбиваха в невидимия плаж някъде в далечината. Макар и студена, нощта се усещаше като пролет по сибирските стандарти.