Възпявам електрическото тяло!

Ръцете, които щяха да ни докосват и да бършат челата ни в среднощните ни трески, не биваше да са студени като мрамор и ужасяващи, нито пък горещи като пещ и потискащи, а някъде по средата. С приятната температура на пиленце в шепата, току-що събудило се и надникнало изпод крилото на майка си; да, точно така.

О, доста сериозно подходихме към детайлите. Спорихме, карахме се и викахме; Тимъти определи цвета на очите й поради причини, които ще станат ясни по-нататък.

Косата на Баба? Агата имаше грижата за това с момичешките си идеи, макар и да не й се искаше да ги споделя. Оставихме я да избира сред хилядите мостри, окачени на кичури като прежда за тапети, като различни видове дъжд, сред които ни се искаше да тичаме. Агата не изглеждаше кой знае колко радостна, но все пак си даде сметка, че момчетата могат да оплескат нещата и да направят всичко на плетеница, така че ни каза да се махнем.

И тъй, пазарлъкът сред складовете с дреболии и тензухени добавки към Електрическата Машина на Бен Франклин и Пантомима Фанточини бе направен.

И неспиращата река ни отнесе на далечен бряг в късния следобед…

После от фирмата „Фанточини“ постъпиха доста хитро.

Как ли?

Накараха ни да чакаме.

Знаеха, че още не са ни спечелили. Не напълно, дори не и наполовина.

Особено по отношение на Агата, която обръщаше лице към стената, виждаше там мъка и все протягаше ръка, за да я докосне. Сутрин откривахме следи от ноктите й върху тапетите, странни малки силуети, наполовина прекрасни и наполовина кошмарни. Някои можеха да се изтрият с дъх, подобно на ледени рисунки по стъклото през зимата. Други пък не можеш да изтриеш дори с гъба, колкото и да се мъчиш.

А междувременно те ни караха да чакаме.

Тормозихме се цял юни.

Гризяхме нокти през юли.

Мърморехме нетърпеливо през август, докато на двайсет и девети Тимъти не каза: „Имам предчувствие“. След закуска всички излязохме на моравата пред къщата.

Може би бяхме надушили нещо покрай снощните разговори на татко по телефона или пък бяхме забелязали потайните му погледи към небето или магистралата. А може пък вятърът да бе мърдал призрачните завеси над леглата ни и цяла нощ да ни бе пращал бледи послания.

Както и да е, двамата с Тимъти бяхме на тревата, а Агата се преструваше на безразлична от верандата, скрита зад саксиите с мушкато.

Правехме се, че не я забелязваме. Знаехме, че ако й обърнем внимание, ще избяга. Затова просто гледахме небето, в което летяха само птици и реактивни самолети, и магистралата, по която прелитаха хиляди коли; някоя от тях можеше да ни донесе Специалния подарък… но… нищо.

По обед дъвчехме трева и се въргаляхме…

В един часа Тимъти замига.

И всичко се случи с невероятна точност.

Сякаш хората на Фанточини знаеха на какъв огън се печем.

Всички деца вървят по вода. Всеки ден се плъзгаме по повърхността на езерцето и всеки момент може да я пробием, да потънем и да изчезнем завинаги в себе си.

Сякаш знаеха, че дългото ни чакане трябва да приключи точно в тази минута! В тази секунда, и нито миг повече!

И точно тогава облаците над къщата ни се разтвориха и пропуснаха хеликоптер като Аполон, подкарал колесницата си през митичното небе.

И ето че Аполоновата машина се спусна в летния си ветрец, размаха горещи криле, за да се охлади, разроши косите ни, спретна веждите, накара панталоните ни да запляскат по глезените, превърна косата на Агата в знаме и се отпусна на моравата като огромен хибискус. Долният капак се отвори и спусна на тревата огромен сандък. И без да изчака благодарности или сбогом, машината отново подскочи и като полетял дервиш се наклони и изчезна, за да се прави на луда някъде другаде.

Двамата с Тимъти стояхме като заковани, без да откъсваме очи от сандъка. После видяхме лоста, прикрепен към грубия чамов капак, грабнахме го и започнахме със скърцане и трясък да откъртваме дъските една по една. Агата се промъкна да види какво правим и си помислих — Слава Богу, че така и не видя ковчега с мама, не видя сандъка, гробището, пръстта, чу само думи в голяма черква, но не видя сандък, не видя сандък като този…!

Падна и последната дъска.

Двамата с Тимъти ахнахме. Агата, застанала вече помежду ни, също ахна.

Вътре в огромния груб сандък от чамови дъски се намираше най-прекрасното нещо, за което можеше да се мечтае.

Идеалният подарък за всяко дете от седем до седемдесет и седем.

Затаихме дъх. Изкрещяхме възторжено, изпълнени с обожание.

Вътре в отворения ковчег имаше…

Мумия.

Или, поне засега, както е при мумиите — саркофаг!

— О, не! — Очите на Тимъти се напълниха с щастливи сълзи.

— Не може да бъде! — промълви Агата.

— Може, може!

— Наша ли е?

— Наша!

— Трябва да има някаква грешка!

— Да, ще си я поискат обратно!

— И няма да си я получат!

— Господи, това истинско злато ли е? И истински йероглифи! Пипнете ги само!

— Дай на мен!

— Също като в музеите! В музеите!

Всички бърборехме едновременно. Мисля, че от моите очи върху саркофага капнаха няколко сълзи като дъжд.

— Хей, ще изтриеш цветовете!

Агата избърса дъжда.