Възпявам електрическото тяло!

Чуваше се тиха музика. Някъде зад стените се чуваше тихият шум на работещи машини. Щом стигнахме бюрото, светлината се промени и ни направи да изглеждаме по-стоплени и щастливи, макар все още да ни беше хладно.

Навсякъде около нас в ниши, сандъци или провесени на тел от тавана можеха да се видят кукли, марионетки и онези кукли от бамбук и прозрачна хартия, които сякаш оживяват на лунна светлина, за да въплътят най-съкровените ти кошмари или мечти. Раздвиженият от телата ни въздух размърда различните обесени души. Беше като масово линчуване по време на някой празник на английски кръстопът преди четиристотин години.

Виждате ли? Познавам историята си.

Агата примигна, гледаше отначало невярващо, после с нещо като страхопочитание и накрая — с отвращение.

— Ако са такива, да си вървим.

— Ш-ш-ш — каза татко.

— Преди две години ми подари една от тези тъпи кукли и за нула време конците станаха на възел — запротестира тя. — Изхвърлих я през прозореца.

— Имай малко търпение.

— Ще видим какво можем да направим, за да се отървем от конците.

Това бяха думи на човека зад бюрото.

Всички се обърнахме към него.

Точно като погребален агент, мъжът имаше благоразумието да не се усмихва. Децата стават подозрителни, когато големите се усмихват прекалено много. Моментално надушват нещо нередно.

Все така без усмивка, но в никакъв случай мрачен или надут, мъжът се представи.

— Гуидо Фанточини, на вашите услуги. Ето какво ще направим, единайсетгодишна госпожице Агата Симънс.

Е, това вече си бе наистина в десетката.

Много добре знаеше, че Агата е само на десет. Добави една година отгоре и битката е наполовина спечелена. Агата като че ли порасна с цял сантиметър.

— Заповядай — рече мъжът.

И пъхна в ръката й златно ключе.

— За да я навивам вместо конците ли?

— За да я навиваш — кимна мъжът.

— Пфу! — рече Агата.

Което бе вежлива форма на „фасулска работа“.

— Самата истина. Това е ключът за вашата Направи-Си-Сам, Избери-Си-Най-Добрата Електрическа Баба. Всяка сутрин я навиваш. Всяка вечер отпускаш пружината. Ти командваш. Ти си пазителката на Ключа.

Притисна леко ключето в дланта й. Агата го изгледа подозрително.

Наблюдавах го. Мъжът ми смигна, сякаш казваше: „Е, не е точно така… но пък ключовете са забавни, нали?“

Намигнах му в отговор, преди сестра ми да вдигне глава.

— А къде се пъха това?

— Ще видиш, когато му дойде времето. Сигурно в пъпа или в лявата ноздра. Или пък в дясното ухо.

Това си заслужаваше усмивка. Мъжът се изправи.

— Оттук, моля. Внимателно. Към движещия се поток. Вървете по водата, моля. Да. Точно така.

Помогна ни да пристъпим от замръзналия килим върху килима, който се носеше с шепот край нас.

Бе чудесна река, която ни понесе през зелената шир на мокетите, простираща се безкрайно през коридори и чудни полутъмни пещери, в които гласове отвръщаха на въздишките ни или пееха като оракули в отговор на нашите въпроси.

— Чуйте — рече търговецът. — Това са гласове на всякакви жени. Преценете и си изберете най-подходящия…

И ние се вслушахме във всички високи, ниски, тихи, силни, средни, ту строги, ту любящи гласове, запазени от времена преди да се родим.

А зад нас Агата крачеше почти назад, бореше се с реката, изоставаше, гледаше да кривне някъде настрани.

— Говорете — каза търговецът. — Викайте.

И ние заговорихме и завикахме.

— Хей, здравейте! Аз съм Тимъти, здрасти!

— Какво да кажа? — викнах аз. — Помощ!

Агата вървеше зад нас с упорито стиснати устни.

Татко я хвана за ръката. Тя извика.

— Пусни ме! Не! Няма да позволя да използват гласа ми! Няма!

— Отлично. — Търговецът докосна три копчета на малкия уред, който носеше със себе си.

Видяхме как трите осцилографски криви се смесват, сливат се в едно и повтарят виковете ни.

Търговецът докосна друго копче и чухме гласовете си да политат в делфийските пещери, да увисват надолу с главата, да се струпват, да крещят думите, да пищят; ново докосване, може би за да се добави мъничко от това и от онова, едва забележима частица от гласа на мама, идея от раздразненото мърморене на татко над сутрешния вестник или спокойното му говорене над вечерното питие. Каквото и да правеше търговецът, шепотите затанцуваха около нас като полудели от внезапна светлина мушици винарки, постепенно се успокоиха и накрая бе докоснато последно лостче и от електронните дълбини прозвуча глас.

— Нефертити — произнесе той.

Тимъти замръзна. Аз замръзнах. Агата спря да плува изправена.

— Нефертити? — повтори Тимъти.

— Какво означава това? — настоятелно попита Агата.

— Аз зная.

Търговецът ми кимна да обясня.

— Нефертити — прошепнах аз — на древноегипетски означава „Красавицата дойде“.

— Красавицата дойде — повтори Тимъти.

— Нефер — каза Агата — тити.

И всички се обърнахме и вперихме погледи в далечния мек здрач, откъдето идваше топлият и мек глас.

Тя наистина бе там.

И ако се съдеше по гласа, бе прекрасна…

Ето как беше.

Или поне в общи линии.

Гласът изглеждаше по-важен от всичко останало.

Не че нямахме спорове относно тегла и размери:

Не биваше да е кокалеста, за да ни прави синини, нито пък дебела, за да не потънем завинаги в обятията й.