Възпявам електрическото тяло!

Рей Бредбъри Възпявам електрическото тяло!

Баба!

Помня раждането й.

Чакай малко, ще кажете вие, никой човек не помни раждането на собствената си баба.

Да, но ние помним.

Защото именно ние, нейните внуци, й помогнахме да се появи на бял свят. Тимъти, Агата и аз, Том, вдигнахме ръце и ги спуснахме с огромно щрак! Събрахме частите и парчетата, елементи и детайли, структури и вкусове, настроения и същини, които щяха да завъртат стрелките на компаса й на север, за да ни успокои, на юг, за да ни стопли и утеши, на изток и запад, за да пътува по безкрайния свят, очите й да ни намират и да ни познават, устата й да ни пее приспивни песни вечер, ръцете й да ни докосват и да ни будят на зазоряване.

Баба, скъп и чудесен електрически сън…

Когато гръмотевични бури скитат из небето и мълниите свързват облаците, името й проблясва в затворените ми клепачи. Понякога все още чувам тихото й тиктакане и бръмчене над леглата ни в мекия сумрак. Минава като призрак на пружина по дългите коридори на паметта, като кошер мислещи пчели, гонещи Духа на Изгубените лета. Понякога все още чувствам усмивката, която научих от нея, отпечатана на бузата ми в три сутринта…

Добре, добре! — викате вие. Какъв е бил денят, в който се е родила вашата проклета и чудесна-ужасно-любяща баба?

Беше в седмицата, когато настъпи краят на света…

Мама бе мъртва.

В късния следобед една черна кола изостави баща ни и нас тримата изгубени на пътеката пред собствения ни дом. Взирахме се в тревата и си мислехме:

Това не е нашата трева. Да, там виждаме чуковете за крокет, топките и обръчите, точно както си бяха паднали преди три дни, когато татко излезе със залитане на моравата и с плач ни съобщи новината. Онези ролери принадлежат на едно момче, което никога вече няма да бъде малко. На мен. Да, на стария дъб има люлка от автомобилна гума, но Агата се страхува да се люлее на нея. Със сигурност ще се скъса. И ще падне.

А къщата? О, Господи…

Надникнахме през предната врата, уплашени от ехото, което бихме могли да открием объркано в коридорите; онзи отекващ звук, който се чува, когато всички мебели са извадени и не е останало нищо, което да смекчи пороя от думи, течащ във всеки дом и във всички часове. А сега онази мека и топла, най-важната и най-уютна част от мебелировката бе изчезнала завинаги.

Вратата се отвори широко.

Отвътре излезе тишина. Някъде имаше отворена врата на мазе и изпод къщата се носеше дъх на влажна студена земя.

Да, помислих си аз, но ние нямаме мазе!

— Е — рече татко.

Не помръднахме.

Леля Клара се показа по алеята с жълтата си като канарче лимузина.

Скочихме през прага. Разбягахме се по стаите си.

Чухме ги да викат и спорят, после пак да викат и пак да спорят. „Нека децата живеят при мен!“ — викаше леля Клара. „По-скоро биха се самоубили!“ — отвръщаше татко.

Тресна се врата. Леля Клара си замина.

Едва не затанцувахме от радост. После си спомнихме какво се е случило и слязохме долу.

Татко седеше сам и разговаряше със себе си или с духа на мама, останал от времето преди болестта й и събуден от затръшването на вратата. Татко мърмореше на празните си длани.

— Децата се нуждаят от някого. Обичам ги, но нека погледнем нещата в очите — трябва да работя, за да ги изхраня. Ти ги обичаш, Ан, но ето че те няма. А Клара? Невъзможно. Тя обича, но задушава. А що се касае до гувернантки, прислужници…?

Тук татко въздъхна и ние също въздъхнахме при спомена.

Късметът ни с прислужници, гувернантки или възпитателки бе, меко казано, непоносим. Нямаше и една, която да не пили като пила. Най-добре можеха да се сравнят със секири и урагани. Или, иначе казано, всички бяха прокиснала сметана, мухлясало суфле. За тях ние бяхме като невидима мебел, върху която може да се сяда, да й се бърше прахта, да се сменя тапицерията през пролетта или есента и веднъж годишно да бъде изнасяна за основно почистване.

— Онова, което ни трябва — рече татко, — е…

Всички проточихме шии, за да чуем шепота му.

— … баба.

— Но всичките ни баби са мъртви — рече Тимъти с логиката на деветгодишно хлапе.

— В известен смисъл да, в друг — не.

Ама че странни и загадъчни неща говореше татко.

— Ето — най-накрая рече той.

Подаде ни нагъната разноцветна брошура. Бяхме я виждали от време на време в ръцете му от доста седмици и особено често през последните няколко дни. И ето че бе достатъчно само да й хвърлим едно око по-отблизо, за да разберем защо обидената и вбесена леля Клара се бе изнесла така скоропостижно от къщата.

Тимъти пръв зачете на глас написаното на първата страница.

— „Възпейте електрическото тяло!“ — Присви очи към татко. — Това пък какво означава?

— Чети нататък.

Двамата с Агата виновно се огледахме, уплашени да не би мама всеки момент да се появи и да ни свари с това богохулство, но после кимнахме на Тимъти.

— „Фанто…“

— Фанточини — подсказа му татко.

— „Фанточини Лимитид. Ние предвещаваме… Това е отговорът на всички ваши най-мъчителни проблеми. Само Един Модел, към който могат да се добавят, изваждат и променят хиляди вариации, със Свобода и Справедливост за всички“.