Вуду

Нейва се отдръпна от леглото на Дейви. Погледна метлата в ръцете си и се зачуди дали да не я пъхне под леглото и да се разтропа там с нея, докато успее да прогони нашественика и да види какво точно представлява.

Още докато си мислеше какво да предприеме, нещото побегна изпод леглото, мина през тъмния край на стаята и излезе в тъмния коридор; движеше се бързо. Нейва отново не успя да го разгледа добре.

— По дяволите — изруга тя.

Имаше неприятното чувство, че гадината — каквато и да е тя, за Бога — просто й се подиграва, играе си с нея, дразни я.

Но това бе безсмислено. Все пак беше само глупаво животно, от какъвто и да е вид, и не би имало нито ума, нито желанието да си играе на криеница с нея заради самото удоволствие.

И от други места в апартамента долитаха писъци, които сякаш я викаха.

Добре, помисли си Нейва. Добре, гадно зверче, каквото и да си ти, пази се, защото идвам. Може да си бързо, може да си умно, но аз ще те открия и ще те огледам, дори това да е последното нещо, което ще извърша в живота си.

ВТОРА ГЛАВА

1

Бяха разпитвали приятелката на Винс Васталяно вече петнайсет минути. Невецки се оказа прав. Тя беше необщителна кучка.

Подпрян на ръба на един старинен стол, Джак Досън се наклони напред и спомена накрая името, което бе чул от Карл Коулсън вчера:

— Познавате ли някой си Баба Лавел?

Шели Паркър го стрелна с очи, после бързо сведе поглед към ръцете си, в които имаше чаша уиски. В този миг на намалена предпазливост обаче той прочете отговора в очите й.

— Не познавам никакъв Лавел — излъга тя.

Ребека седеше на друг старинен стол с кръстосани крака и ръце върху облегалките — изглеждаше спокойна, самоуверена и с много повече самообладание, отколкото имаше Шели Паркър.

— Може би вие не познавате Лавел, а само сте чували за него. Така ли е? — попита тя.

— Не — отсече Шели.

— Вижте, госпожо Паркър — започна Джак, — ние знаем, че Винс е разпространявал наркотици и е възможно да обвиним и вас в нещо, което води…

— Нямам нищо общо с това!

-… но не смятаме да ви предявяваме обвинение…

— Не можете!

-… ако ни окажете съдействие.

— Не можете да ме обвините в нищо — рязко каза тя.

— Но можем да направим живота ви доста труден.

— Това може да направи и фамилията Карамаза. Нямам намерение да говоря за тях.

— Не ви питаме за тях — приведе се Ребека. — Кажете ни само за Лавел.

Шели мълчеше и замислено хапеше долната си устна.

— Той е хаитянин — опита се да й помогне Джак.

Шели престана да хапе устна и се облегна на бялото канапе, като се опитваше без успех да изглежда равнодушна:

— Какъв — янин е той?

Джак примигна:

— Какво?

— Какъв — янин е този Лавел? — повтори тя. — Египтянин, иралианин или китаец, виетнамец… Казахте, че е азиатец.

— Хаитянин. Той е от Хаити.

— О, тогава не е никакъв — янин.

— Не е никакъв — янин — съгласи се Ребека.

Шели явно откри подигравката в гласа на Ребека, защото се помести притеснено, макар че явно не разбираше с какво я е предизвикала.

— Да не е някой негър?

— Да — потвърди Джак, — и вие много добре го знаете.

— Аз не ходя с негри. — Шели вдигна глава и изправи рамене — престори се на обидена.

— Чухме, че този Лавел иска да вземе в свои ръце търговията с наркотици.

— Това нищо не ми говори.

— Вярвате ли във вуду, госпожице Паркър? — попита Джак.

Ребека въздъхна отегчено.

— Имай малко търпение — обърна се към нея Джак.

— Няма смисъл от това.

— Обещавам да не приемам всичко, което ми се каже — усмихна се Джак. Обърна се към Шели Паркър: — Вярвате ли в силата на вуду-то?

— Не, разбира се.

— Мислех си, че затова не искате да говорите за Лавел — че ви е страх от уроки или нещо такова.

— Това са само идиотщини.

— Така ли?

— Всички тия истории за вуду са идиотщини.

— Но вие сте чували за Баба Лавел? — настояваше Джак.

— Не, нали ви казах…

— Ако не знаехте нищо за Лавел — продължи Джак, — щяхте да се учудите, щом споменах толкова далечно нещо като вуду-то. Бихте ме попитали какво общо, по дяволите, има вуду-то с всичко това. Но не се учудихте, което значи, че сте чували за Лавел.

Тя вдигна ръка към устата си, постави нокът между зъбите си, почти започна да го дъвчи, но се спря, тъй като реши, че облекчението от това няма да е достатъчно, за да съсипе четиридесетдоларовия си маникюр.

— Добре, добре. Чувала съм за Лавел.

— Виждаш ли? — Джак намигна на Ребека.

— Не е лошо — призна Ребека.

— Умни похвати при разпита — обясни Джак. — Въображение.

— Може ли да ми сипете още малко уиски? — попита Шели.

— Нека първо свършим с въпросите си — отказа Ребека.

— Не съм пияна — възрази Шели.

— Не съм казала, че сте пияна — отговори Ребека.

— Никога не се напивам — продължи Шели. — Не съм пияница.

Стана от канапето, отиде до бара, вдигна една гарафа и си наля още уиски.

Ребека се обърна към Джак, като повдигна вежди.

Шели се върна и седна. Остави питието си на масичката, без да отпие — явно бе решила да докаже, че има достатъчно силна воля

Джак забеляза погледа, който Шели отправи към Ребека, и трепна. Беше като настръхнала котка, готова за бой.