— Никога не съм твърдял, че там е замесено нещо свръхестествено.
— Абсолютно очарован.
— Е, онова беше невероятно убийство. Извършителят бе така смел. Стаята наистина е била тъмна, когато е стрелял, но при изстрела вътре е имало осем души.
— Но ти не беше очарован толкова от фактите, свързани със случая — продължи Ребека. — Беше заинтересуван от медиума. От онази госпожа Донатела с кристалното й кълбо. Не можеше да се наслушаш на историите й за духове. За така наречените й свръхестествени преживявания.
— И какво?
— Ти вярваш ли в духове, Джак?
— Искаш да кажеш, вярвам ли в живота след смъртта?
— В духове?
— Не знам. Може би да, може би не. Кой би могъл да каже?
— Аз мога да кажа. Аз не вярвам в духове. Но твоята двусмисленост доказва моето гледище.
— Ребека, милиони са напълно нормалните, уважавани, интелигентни, разсъдливи хора, които вярват в живота след смъртта.
— Детективът прилича много на учения — натърти тя. — Длъжен е да разсъждава логично.
— Но не е длъжен да бъде атеист, за Бога!
Тя не обърна внимание на думите му:
— Логиката е най-силното ни оръжие.
— Казвам единствено, че тук сме попаднали на нещо странно. А след като братът на една от жертвите смята, че е замесено вуду…
— Добрият детектив трябва да бъде разумен, методичен.
-… би трябвало да проверим и това, дори и да изглежда смешно.
— Добрият детектив също трябва да е стъпил на земята, да бъде реалист.
— Но добрият детектив трябва да има и въображение, да е гъвкав — противопостави се той. — После смени рязко темата: — Ребека, какво ще кажеш за снощи?
Тя се изчерви.
— Хайде да поговорим с онази Паркър. — И започна да се обръща настрани.
Той я спря, като хвана ръката й.
— Мисля, че снощи стана нещо много специално…
Тя не отговори.
— Да не би само да съм си го представил?
— Нека не говорим сега за това.
— Наистина ли бе така ужасно за теб?
— После.
— Защо се държиш така с мене?
Тя не искаше да го погледне в очите, а това не й бе присъщо.
— Доста е сложно, Джак.
— Мисля, че трябва да поговорим.
— После — настоя тя. — Моля ти се.
— Кога?
— Когато сме по-свободни.
— Кога ще бъде това? — не се отказваше той.
— Ако ни остане време да излезем на обед, може да поговорим тогава.
— Ще си осигурим времето.
— Ще видим.
— Да, ще видим.
— Сега да се захващаме с работа — подкани го тя и се отдръпна.
Този път той не я спря. Ребека тръгна към хола, където ги чакаше Шели Паркър.
Той я последва, като се питаше какво ли си докарва на главата, като си позволява да се ангажира емоционално с тази трудна жена. Може би и тя самата е хахо. Може би не си струваше заради нея да си докара неприятности. Може би щеше да донесе единствено болка и да го накара да съжалява, че се е срещнал с нея. Понякога тя наистина изглеждаше превъзбудена. По-добре да стои настрана. Най-умното, което би могъл да направи, е още сега да сложи край на всичко. Би могъл да поиска да му определят друг партньор, а може би дори да се премести от отдел убийства; така или иначе всекидневните контакти със смъртта го бяха уморили. Той и Ребека би трябвало да се разделят, да тръгнат по отделни пътища, и професионално, и лично, преди да се обвържат прекалено един с друг. Да, това беше най-доброто. Тъкмо така трябваше да постъпи.
Но както Невецки би казал: Как не.
Нямаше да подаде молба за нов партньор.
Не беше от тия, които бягат.
Освен това, помисли си, може би бе влюбен.
7
На петдесет и осем години Нейва Руни изглеждаше като нечия баба, но се движеше като хамалин от доковете. Носеше сивата си коса ниско подстригана. Чертите на кръглото й розово добронамерено лице бяха по-скоро решителни отколкото нежни, веселите й сини очи никога не бягаха встрани, винаги гледаха топло. Беше набита, но не и дебела жена. Ръцете й не бяха гладки и меки като на домакиня, а силни, бързи и дейни, без следи от заседнал живот или артрит, а с няколко мазола. Когато Нейва ходеше, изглежда нищо не можеше да я спре, в това число и другите хора, и тухлените стени; в походката й нямаше нищо изискано, елегантно или особено женствено — движеше се като строг сержант от армията.
Нейва бе започнала да чисти апартамента на Джак Досън скоро след смъртта на Линда Досън. Идваше веднъж седмично, всяка сряда. Понякога идваше у тях и вечер, за да гледа децата — всъщност бе там и снощи с Пени и Дейви, докато Джак бе отишъл на среща.
Тази сутрин си отвори с ключа, който Джак й бе дал, и отиде направо в кухнята. Сложи кафето, наля една чаша за себе си и беше я изпила до половината, когато започна да съблича палтото си. Отвън наистина бе студено и въпреки топлината в апартамента, тя трудно се отърсваше от премръзването, което бе проникнало чак до костите й по време на шестте пресечки, които трябваше да извърви от дома си до тук.