В коридора, пред кабинета, където Невецки и Блейн още търсеха улики, тя се обърна към него:
— Чух какво ги попита — за хаитянина.
— И какво?
— О, за Бога, Джак!
— Е, Баба Лавел е единственият ни заподозрян засега.
— Не ме смущава, че попита за него — продължи тя, — а начинът, по който попита.
— Говорих на английски, нали?
— Джак…
— Не бях достатъчно учтив ли?
— Джак…
— Просто не разбирам накъде биеш.
— Напротив, разбираш. — Тя повтори доста сполучливо думите му към Невецки и Блейн. — „Вие забелязахте ли нещо по-особено? Нещо необикновено, странно, нещо, което не може да се обясни?“
— Просто проверявах тази линия — отвърна в своя защита той.
— Също като вчера, когато прекара половината следобед в библиотеката, където правеше справки за заклинанията вуду.
— Стояхме в библиотеката по-малко от час.
— А после се озовахме в Харлем, за да разговаряме с оня магьосник.
— Не е магьосник.
— Онзи хахо.
— Карвър Хамптън не е хахо — възрази Джак.
— Пълен хахо — настоя тя.
— В онази книга имаше статия за него.
— Ако споменат за някого в книга, това не го превръща веднага в уважаван човек.
— Той е свещеник.
— Не е. Той е измамник.
— Той е свещеник на вярващите във вуду и се занимава единствено с бяла магия, с добрата магия. Хунгон — ето как се нарича той.
— И аз мога да се нарека плодно дръвче, но недей да очакваш от ушите ми да растат ябълки — отсече тя. — Хамптън е шарлатанин. Взема пари от наивниците.
— Вярванията му може и да изглеждат екзотични…
— Те са просто глупави. И магазинът, който държи. Господи! Да продава треви и шишенца с козя кръв, амулети и заклинания, тези глупости…
— За него не са глупости.
— Разбира се, че са.
— Той им вярва.
— Защото е хахо.
— Трябва най-после да решиш, Ребека. Хахо или мошеник е Карвър Хамптън? Не виждам как може да е и двете неща.
— Добре, добре. Може би този Баба Лавел наистина е убил и четирите жертви.
— Той засега е единственият заподозрян.
— Но не е използвал вуду. Нито пък черна магия. Наръгал ги е, Джак. По ръцете му е имало кръв като на всички убийци.
Очите й бяха напрегнати и още по-зелени от гняв, както винаги ставаше, когато е сърдита или нервна.
— Изобщо не съм казвал, че го е убил с магия — възрази Джак. — Не съм казвал и че вярвам във вуду-то. Но ти нали видя труповете. Видя колко странно…
— Наръгани са — отсече тя. — Обезобразени — да. Диво и жестоко накълцани — да. Мушкани по сто пъти и повече — да. Но наръгани. С нож. Истински нож. Обикновен нож.
— Патологоанатомът твърди, че оръжието, използвано при първите две убийства, едва ли е по-голямо от джобно ножче.
— Добре. Значи е било джобно ножче.
— Ребека, това звучи много глупаво.
— Убийствата винаги са глупави.
— Че какъв ще е този убиец, който е тръгнал след жертвата си с джобно ножче, за Бога?
— Лунатик.
— Психически разстроените убийци обикновено предпочитат по-респектиращи оръжия — касапски ножове, брадви, ловни пушки…
— Главно във филмите.
— И в истинския живот.
— Това е просто още един психопат като всички, които в наши дни са започнали да изпълзяват — настоя тя. — Около него няма нищо толкова необикновено или странно.
— Но как успява да ги надвие? Щом си служи само с джобно ножче, защо не могат жертвите му да се преборят с него или да избягат?
— Има обяснение — упорстваше тя. — Ще го открием.
В къщата беше топло и температурата се покачваше. Джак свали палтото си.
Ребека оставаше облечена. Топлината изглежда я безпокоеше толкова малко колкото и студът.
— И при всички случаи — продължи Джак — жертвите са се борили с нападателя. Навсякъде има следи от голяма съпротива. Но никой не е успял да го нарани, при всички случаи кръвта е само от жертвата. Това е много странно. А какво ще кажеш за Васталяно — убит в заключена баня?
Тя го изгледа рязко, но не отговори.
— Виж, Ребека. Не твърдя че причината е вуду или изобщо нещо свръхестествено. Самият аз не съм особено суеверен. Мисълта ми е, че тези убийства може да са извършени от човек, който вярва във вуду, че при тях може би има нещо ритуално. Състоянието на труповете определено потвържда ва това. Смятам, че убиецът може би мисли, че магията действа, а вярата му във вуду-то е възможно да ни даде някои улики, с които да го изобличим.
— Джак, знам, че у тебе има известна склонност… — поклати глава тя.
— Каква е тази „известна склонност“?
— Наречи го, ако искаш, прекомерно широк поглед.
— Как е възможно да имаш прекомерно широк поглед? Това е като да си прекалено честен.
— Когато Дарл Коулсън спомена, че онзи Баба Лавел завземал пазара за наркотици, като употребявал вуду-проклятия, за да премахне конкуренцията, ти го слушаше… е… ти го слушаше като изпаднало в захлас дете.
— Не е така.
— Така беше. А какво направи веднага след това — поведе ме към вуду-магазина в Харлем.
— Ако този Баба Лавел наистина се е интересувал от вуду, тогава е нормално да се предположи, че някой като Карвър Хамптън би го познавал или би могъл да ни помогне да разберем нещо за него.
— От хахо като Хамптън изобщо нямаме нужда. Припомни си случая Холдърбек.
— Емили Холдърбек. Помня го.
— Ти беше очарован от този случай — добави тя.