Властелинът на пръстените

— Чудна работа, аз пък имам чувството, че голяма част от мене се е изгубила някъде. — И Фродо затегна колана си. — Дано това изтъняване не продължи до безкрайност, иначе ще се превърна в призрак.

— Не говори такива неща! — бързо и изненадващо сериозно каза Бързоход.

Хълмовете наближаваха. Вълнистият им хребет често се издигаше почти на хиляда фута височина, а тук-там се снижаваше в дълбоки клисури и проходи към източните равнини. По билото хобитите забелязваха обраслите останки от стени и ровове, а из клисурите още стърчаха руините на древни каменни сгради. Привечер достигнаха подножието на западните склонове и пренощуваха там. Това бе нощта на пети октомври, шестият ден, след като напуснаха Брее.

На сутринта, за първи път, откакто бяха излезли от Кестенака, те откриха ясна пътека. Завиха надясно и тръгнаха по нея на юг. Незнайните й създатели бяха избрали пътя така умело, че да е най-прикрит както от върховете на хълмовете, така и от западните низини. Тя се гмуркаше в долчинките и се притискаше в подножията на отвесните склонове; там, където излизаше на открито, от двете й страни бяха струпани като ограда огромни скали и дялани камъни, които прикриваха пътниците.

— Питам се кой ли е утъпкал тази пътека и защо — каза Мери, докато крачеха по един от тези проходи, където камъните бяха необичайно грамадни и по-плътно подреденн. — Не съм сигурен дали ми харесва. Напомня ми… е, напомня ми могилните твари. Има ли могили на Бурния връх?

— Не — отговори Бързоход. — Нито на Бурния връх, нито на някой друг хълм. Хората от Запада не са живели тук, макар че в последните си години са отбранявали за известно време хълмовете против злото, идващо от Ангмар. Пътеката е обслужвала караулките по крепостннте стени. Но много по-отдавна, в зората на Северното кралство, на Бурния връх била изградена величествена наблюдателна кула. Наричали я Амон Сул. Враговете я опожарили и сринали и днес от нея е останал само порутен каменен кръг като нащърбена корона над темето на древния хълм. Ала някога е била висока и прекрасна. Казват, че в дните на Последния съюз Елендил стоял там и чакал Гил-галад да пристигне от запад. Хобитите учудено погледнаха Бързоход. Той като че познаваше древните предания не по-зле, отколкото дивата природа.

— Кой е бил Гил-галад? — попита Мери, но Бързоход сякаш бе потънал в размисъл и не отговори.

Неочаквано тих глас зашепна:

Печално арфите звънят
за елфа светъл Гил-галад,
последният владетел жив
на край свободен и щастлив.

Бе дълъг неговият меч,
блестеше шлемът отдалеч;
звезди от нощния зенит
искряха в сребърния щит.

Но той замина и до днес
от него вече няма вест;
звездата му събори враг
в Мордор, където тегне мрак.

Другите се обърнаха смаяно. — Това бе гласът на Сам.

— Не спирай! — каза Мери.

— Само това знам — заекна Сам и се изчерви. — Научих го от господин Билбо, когато бях хлапе. Той знаеше колко обичам да слушам за елфите и често ми разказваше подобни приказки. Господин Билбо ме научи и на четмо. Много беше учен милият стар господин Билбо. И пишеше поезия. Това, дето ви го казах, той го е писал.

— Не е негова творба — каза Бързоход. — Това е част от баладата „Гибелта на Гил-галад“, съчинена на древния език. Билбо навярно я е превел. Не знаех това.

— Имаше още много, все за Мордор — каза Сам. — Тая част не я научих, тръпки ме побиваха от нея. Никога не съм мислил, че и аз ще тръгна натам.

— Към Мордор! — викна Пипин. — Дано да не се наложи!

— Не изричай това име тъй високо! — каза Бързоход.

Вече бе пладне, когато наближиха южния край на пътеката и в бледите, ясни лъчи на октомврийското слънце видяха пред себе си сиво-зелен насип, водещ като мост нагоре към северния склон на хълма. Решиха незабавно да се отправят към върха, докато още е светло. Вече бе невъзможно да се крият и можеха само да се надяват, че не ги дебне враг или съгледвач. Нищо не помръдваше по хълма. Не се забелязваха следи от присъствието на Гандалф.

На западния склон на Бурния връх откриха закътана падина, в дъното на която имаше кръгла, обрасла с трева долчинка. Оставиха там Сам и Пипин с понито и багажа. Другите трима продължиха нагоре. След половин час бавно и тежко изкачване Бързоход достигна върха. Фродо и Мери го следваха изтощени и задъхани. Последният наклон бе стръмен и скалист.

Както бе казал Бързоход, на върха откриха широк пръстен от древна каменна зидария — порутена и обрасла с вековни бурени. Но в центъра бе струпана пирамида от натрошени камъни, почернели като от огън. Наоколо тревата бе изгорена до корен и из целия пръстен буренакът бе опърлен и съсухрен, сякаш пламъци бяха лизали върха на хълма. Не се виждаше никакво живо същество.