Властелинът на пръстените

Това го раздразни. Несъмнено за повечето местни хобити това бе съвсем безобидна приказка — просто чудат разказ за ония чудати личности далеч отвъд Реката, ала някои (например старият Мажирепей) знаеха туй-онуй и навярно навремето бяха чували слухове за изчезването на Билбо. В главите им щеше да изникне името на Торбинс, особено ако напоследък някой бе разпитвал в Брее за това име.

Фродо се въртеше на стола и се питаше какво да прави. Явно ощастливен от всеобщото внимание, Пипин напълно бе забравил за опасността. Изведнаж Фродо се изплаши, че в сегашното си настроение той може дори да спомене Пръстена, а това би било истинска катастрофа.

— Не се бавете, направете нещо! — прошепна Бързоход.

Фродо скочи на масата и заговори. Вниманието на публиката се отклони от Пипин. Някои хобити погледнаха Фродо, разсмяха се и изръкопляскаха, мислейки, че господин Подхълмов си е пийнал повече, отколкото може да носи.

Фродо се почувства като последен глупак и неволно започна (както бе свикнал по време на речи) да опипва из джоба си. Докосна верижката на Пръстена и някак непонятно го обхвана желанието да го надене и да се измъкне от нелепото положение. Кой знае защо, му се стори, че нещо или някой в залата му подсказва това желание. Той твърдо устоя на изкушението и здраво стисна Пръстена, та да не се изплъзне и да стори някоя пакост. Във всеки случай, това не го вдъхнови. Той изрече няколко „подходящи думи“, както биха ги нарекли в Графството:

— Най-дълбоко сме удовлетворени от вашия любезен прием и се осмелявам да изразя надеждата, че кратката ми визита ще помогне за подновяването на традиционните дружески връзки между Графството и Брее.

Тук той се смути и се закашля. Цялата зала гледаше към него. „Песен!“ — извика един от хобитите. „Песен! Песен!“ — ревнаха останалите. — „Хайде драги господине, изпей ни нещо, дето не сме чували досега!“

За миг Фродо постоя със зяпнала уста. После от отчаяние запя една смешна песен, която Билбо обичаше (и дори се гордееше с нея, защото сам бе измислил думите). В нея ставаше дума за хан и навярно затова му дойде наум тъкмо това сега. Ето пълния й текст. Днес от него са останали само няколко думи.

Аз зная стар, чудесен хан,
прикрит под хълм голям.
Там точат пиво до зори
и Лунния човек дори
веднаж се спусна там.

Конярят има щур котак
с цигулка свири той.
Лъкът му пъргаво лети,
ту бодро мърка, ту скимти
или надава вой.

Щом гостите се веселят,
и кучето е с тях.
Уши наостря то тогаз,
шегите слуша до захлас
и пука се от смях.

Рогата крава имат там
с характер горделив.
Но песен чуе ли в нощта,
опашката размахва тя
и почва танц скоклив.

Там имат сребърен сервиз,
измит и подреден.
Неделни прибори държат
и все ги лъскат и въртят
във съботния ден.

Напи се Лунния човек,
котакът щур скимти.
Танцуват прибори със звън,
лудува кравата навън,
кутрето се върти.

Под стола Лунния човек
се просна да лежи.
Той пиво пиеше насън,
а взе да просветлява вън,
зората наближи.

Конярят рече: „Хей, котак,
конете лунни луди
опъват сребърни юзди,
но кочияшът тук седи,
а Слънцето се буди.“

Котакът лъка завъртя,
нададе бесен вой.
Кръчмарят в този хаос див
разбута госта си сънлив.
„Разсъмва“ — рече той.

Дотътриха го как да е
до пълната Луна.
И той към къщи се прибра,
а кравата се разигра
съвсем като сърна.

Начело крава и коне
застанаха за миг.
Цигулката — „тирим-тарам“
събуди всичко живо там
и почна танц велик.

„Дрън-дрън!“ — и струните завчас
се скъсаха със звън.
Прескочи кравата Луната,
лъжичка с блюдо през вратата
избягаха навън.

Залезе кръглата луна,
а Слънцето изгря.
Защо си лягат сутринта —
над туй се чуди дълго тя3
и нищо не разбра.