Властелинът на пръстените

Щом се навечеряха, фермерът и синовете му взеха фенери и отидоха да впрегнат каручката. Мрак изпълваше двора, когато гостите излязоха. Метнаха раниците си в каручката и се покатериха подир тях. Фермерът седна отпред и шибна двете яки понита. Жена му стоеше в светлия правоъгълник на вратата.

— Да се пазиш, Чудоуме! — подвикна тя. — Не приказвай с чужденци и се връщай право у дома!

— Добре — рече той и подкара навън.

Сега не трепваше ни полъх; нощта бе тиха и спокойна, въздухът — мразовит. Движеха се бавно, без фенери. След една-две мили коловозът пресече дълбок канал, изкатери се по стръмния насип и се сля с шосето.

Чудоум слезе и напрегнато се огледа на север и на юг, но в тъмнината не се виждаше нищо, нито звук не долиташе в неподвижния въздух. Тънки ивици речна мъгла висяха над каналите, плъзваха през полята.

— Гъстичко ще стане — каза Чудоум, — но няма да паля фенера, преди да потегля обратно. Който и да идва по пътя тая вечер, ще го чуем отдалече.

От Чудоумовият път до Сала имаше повече от пет мили. Хобитите се наметнаха, но бяха наострили уши за всеки звук, нарушаващ монотонното скърцане на колелата й бавния тропот на понитата. На Фродо му се струваше, че каручката се влачи като охлюв. Седнал до него, Пипин сънливо клюмаше. Сам се взираше напред в прииждащата мъгла.

Най-после стигнаха до отклонението към Сала — познаха го по двата високи бели стълба, които внезапно се показаха отдясно. Чудоум дръпна юздите, каручката изскърца и спря. Тъкмо се канеха да слязат, когато изведнъж чуха онова, от което се опасяваха — екот от копита по шосето пред тях. Тропотът приближаваше.

Чудоум скочи долу, хвана юздите и се вгледа в мрака. Чат-чат-чат — наближаваше конникът. Ударите кънтяха в неподвижния влажен въздух.

— По-добре се скрийте, господин Фродо — тревожно каза Сам. — Легнете в каручката и се завийте с одеяла, а ние ще го пропъдим тоя конник.

С тези думи градинарят скочи и застана до Чудоум. Черните конници щяха да стигнат до каручката само през трупа му.

Чат-чат-чат. Конникът беше съвсем близо.

— Ей, ти там! — викна Чудоум.

Копитата спряха. Стори им се, че един-два ярда напред смътно различават сред мъглата тъмна фигура, омотана с плащ.

— Виж какво! — рече фермерът, като хвърли юздите на Сам и пристъпи напред. — Нито крачка насам! Какво искаш и къде отиваш?

— Търся господин Торбинс. Не сте ли го виждали? — произнесе един приглушен глас — гласът на Мери Брендифук.

Капачето на един затъмнен фенер се повдигна и лъчът му падна върху смаяното лице на фермера.

— Господин Мери! — извика той.

— Да, разбира се! За кого ме помислихте? — запита Мери, идвайки напред. С излизането му от мъглата страховете на пътниците се уталожиха и той изведнъж се смали до нормалните хобитови размери. Яздеше пони, и за да се предпази от мъглата, бе омотал шал през устата си.

Фродо скочи от каручката, за да го поздрави.

— А, ето те най-после! — каза Мери. — Вече се чудех дали изобщо ще се появиш днес. Тъкмо се прибирах за вечеря. Когато падна мъглата, пресякох със Сала и отидох към Стъблино да видя дали не си се изтърколил в някой ров. Но да пукна, ако ми е ясно откъде идвате. Къде ги намерихте, господин Чудоум? Сигурно в езерото при патките?

— Не, спипах ги да ми газят нивите и без малко да насъскам кучетата — отвърна фермерът. — Но съм сигурен, че те ще ви разправят всичко. А сега, да прощавате, господин Мери, господин Фродо, и прочие, но комай трябва да си вървя. Нощта напредва и госпожа Чудоумова ще се тревожи.

Той върна каручката по разклонението и направи завоя.

— Е, лека ви нощ на всички. Не ще и дума, чудноват ден беше днеска. Но всичко е добро, щом свършва добре, впрочем да не го казваме, преди да сме се прибрали. Да не си кривя душата — ще ми олекне, щом стигна у дома.

Чудоум запали фенерите и се покатери в каручката. Внезапно се наведе и измъкна изпод седалката голяма кошница.

— Щях да забравя. Госпожа Чудоумова остави това за господин Торбинс с най-добри пожелания.

Той подаде кошницата и потегли, изпроводен с хор от благодарности и пожелания за спокойна нощ.

Четиримата се загледаха подир бледите светли кръгчета на фенерите, чезнещи в мъгливата нощ. Изведнъж Фродо се разсмя — от закритата кошница в ръцете му се носеше аромат на гъби.

ГЛАВА 5 ЕДИН РАЗКРИТ ЗАГОВОР

— Сега е време и ние да си вървим — каза Мери. — Усещам, че има нещо объркано, но то може да изчака, докато се приберем. Завиха към Сала по правия и добре поддържан път, ограден с големи белосани камъни. Стотина ярда по-нататък той ги доведе до речния бряг и широкия дървен пристан. Наблизо бе привързан голям сал. Край водата, под лъчите на два високо закачени фенера, проблясваха белите колове за закрепване на въжетата. Назад, из полята, мъглите вече заливаха оградите, но водата напред беше черна, само няколко парцаливи облачета се виеха като пара из крайбрежните тръстики. На отсрещния бряг мъглата изглеждаше по-рядка.