Властелинът на пръстените

— Откога знам? — повтори Гандалф. — Много неща знам, Фродо, известни само на Мъдрите. Но ако имаш предвид този пръстен, е, може да се каже, че все още не знам. Трябва да направя последната проверка. Но вече не се съмнявам в догадката си. Кога започнах да се досещам? — промърмори той, потънал в спомените си. — Чакай да видя… Билбо намери пръстена в оная година, когато Белият съвет прогони тъмната сила от Мраколес, точно преди битката на Петте армии. Сянка легна в сърцето ми тогава, макар още да не знаех от какво се боя. Често се питах как е успял Ам-гъл да се докопа до Велик Пръстен, защото бе явно, че е Велик — това поне бе ясно от самото начало. После чух странния разказ на Билбо как го „спечелил“ и не можах да повярвам. Когато най-сетне изтръгнах истината от него, веднага разбрах, че той се мъчи да постави извън всякакво съмнение правата си върху пръстена. Също като Ам-гъл с неговия „подарък за рождения ден“. Лъжите прекалено си приличаха, за да ги приема спокойно. В пръстена очевидно се криеше зловредна сила, която веднага започва да гризе притежателя му. Това бе първото ми истинско предупреждение, че нещо не е наред. Често казвах на Билбо, че такива пръстени не бива да се използват, но това го обиждаше и гневеше. Нямаше какво да сторя. Не можех да му го отнема, без да причиня още по-голямо зло, пък и нямах право на това. Можех само да гледам и чакам. Навярно бих се посъветвал със Саруман Белия, ала винаги нещо ме удържаше.

— Кой е той? — попита Фродо. — Досега не съм чувал за него.

— Може би — отвърна Гандалф. — Хобитите не го интересуват, или поне не го интересуваха. Но той е велик сред Мъдрите. Водач е на моя орден и стои начело на Съвета. Дълбоки са знанията му, ала с тях порасна и гордостта му — злобно посреща той всяка чужда намеса. Науката за големите и малките елфически пръстени — ето неговата област. Отдавна ги изучава, търсейки изгубените тайни на тяхната изработка, ала когато Съветът обсъждаше въпроса за Пръстените, всички разкрития на Саруман противоречаха на страховете ми. Съмненията у мен задрямаха… но с неспокойна дрямка. Аз продължавах да бдя и да чакам. С Билбо всичко изглеждаше наред. Годините минаваха. Да, минаваха, сякаш без да го докоснат. Той не изглеждаше състарен. Сянката отново ме налегна. Ала си казах: „В края на краищата по майчина линия той произхожда от дълголетен род. Има време. Чакай!“ И аз чаках. До нощта, когато той напусна този дом. Думите и делата му тогава ме изпълниха със страх, който никакви думи на Саруман не можеха да успокоят. Най-сетне знаех, че нещо мрачно и гибелно напряга сили. И посветих изминалите години на една цел — до открия истината.

— Но злото не е окончателно, нали? — тревожно запита Фродо. — Нали Билбо ще се оправи с времето? Ще намери покой, искам да кажа.

— Още тогава му стана по-добре. Но само една сила на този свят знае всичко за Пръстените и техните злини, а доколкото знам, няма на света Сила, познаваща напълно хобитите. Сред Мъдрите аз единствен се занимавам с хобитознание — скромен, но пълен с изненади дял от премъдростите. Уж хобитите са меки като масло, а изведнъж ги виждаш яки като стари коренища. Не бих се учудил, ако някои измежду тях устоят на Пръстените много по-дълго, отколкото биха повярвали Мъдрите. Мисля, че не бива да се тревожиш за Билбо. Разбира се, той дълги години бе собственик на Пръстена и го употребяваше, тъй че може много да мине, преди въздействието да се заличи… та да може например отново да го види, без да се подлага на опасност. Но нищо не му пречи да живее щастливо още години наред — просто да спре в онзи момент, където беше, когато се раздели с пръстена. Защото в края на краищата той го даде доброволно, а това е важно. Не, не се тревожех за скъпия Билбо, щом се отърва. За тебе се чувствах отговорен. Откакто Билбо си замина, дълбоко съм загрижен за теб и за всички чаровни, смешни, безпомощни хобити. Горестен удар ще понесе светът, ако Мрачната Сила овладее Графството, ако всички вие, весели и глупави Болгеровци, Рогосвирци, Многознаевци, Вържиколановци и прочие, да не говорим за смехотворните Торбинсовци, попаднете под робство.

Фродо потрепера.

— Но защо? — възкликна той. — И кому са нужни подобни роби?

— Право да си кажа — отвърна Гандалф, — смятам, че досега — именно досега — Мрачният владетел изцяло е пренебрегвал съществуването на хобитите. Благодарете на съдбата. Но вашата безопасност отмина. Не сте му нужни — той си има много по-полезни слуги, — но вече не ще ви забрави. И хобитите като окаяни роби ще са му далеч по-приятни, отколкото свободните и щастливи хобити. Не знаеш ли, че на света има злоба и мъст?

— Мъст ли? — учуди се Фродо. — Мъст за какво? Още не разбирам какво общо има това с Билбо, с мен и пръстена ми.

— Много общо има — каза Гандалф. — Ти не знаеше истинската заплаха, но сега ще я узнаеш. Не бях уверен при последното си посещение, ала дойде часът да заговоря. Дай ми пръстена за малко.