Хобитите знаеха това име само от легендите за мрачното минало, то бе сянка в дълбините на паметта им, но носеше прокоба и безпокойство. Говореше се, че злата сила в Мраколес била прогонена от Белия съвет само за да се развихри с още по-голяма сила сред древните бастиони на Мордор. Разправяха още, че Черната кула била съградена отново. Оттам силата се разпръсквала надлъж и шир, далеч на изток и на юг бушували войни и ужаси. Орките пак се множали из планините. Тролите напускали бърлогите си и вече не били тъпоумни, а хитри и носели страховити оръжия. Мълвата нашепваше и за още по-страшни създания, ала те бяха безименни.
Естествено, само малка част от тия новини стигаше до ушите на обикновените хобити. Но дори най-глухите и най-големите домошари взеха да подочуват странни приказки, а онези, чиято работа ги водеше към границите, забелязваха чудновати неща. Разговорът, прозвучал в „Зеленият дракон“ в Крайречкино една вечер през пролетта на Фродовата петдесета година, доказваше, че дори в спокойния център на Графството долитат слухове, макар че повечето хобити все още им се надсмиваха.
Сам Майтапер седеше в ъгъла край огнището, а насреща му беше Тед Пясъчкин, мелничарският син. Множество селски хобити слушаха разговора им.
— Не ще и дума, странни работи се чуват напоследък — каза Сам.
— А — обади се Тед, — чуват се, ако слушаш. Аз, ако искам, мога и вкъщи да слушам детски приказки.
— Сигурно можеш — отвърна Сам — и смея да кажа, че в някои от тях има повече истина, отколкото предполагаш. Та кой е измислил приказките? Вземи драконите например.
— Благодаря, не ща — каза Тед. — Няма да ги взема. Като бях хлапе, слушах достатъчно, но сега няма смисъл да вярвам в тях. Само един дракон има в Крайречкино и той е зелен — добави той, предизвиквайки всеобщ смях.
— Добре — разсмя се Сам заедно с другите. — Ами какво ще речеш за ония хора — дървета, ония великани бихме могли да ги наречем. Казват, че оттатък Северните тресавища наскоро зърнали един от тях, бил по-грамаден от дърво.
— Кои са тия, дето го казват?
— Първо, братовчед ми Хал. Той работи при господин Многознай в Задхълмово и ходи на лов в Северната околия. Той видял един.
— Или разправя, че е видял. Твоят Хал вечно разправя, че видял разни работи, пък може да вижда и това, дето го няма.
— Ама онзи бил голям колкото бряст и вземал по шест-седем метра на разкрач, да не мислиш, че е щапукал.
— Обзалагам се, че не е и щапукал. Мене ако питаш, видял е истински бряст.
— Ама онзи вървял, казвам ви, а из Северните тресавища няма брястове.
— Значи Хал не може да го е видял — заключи Тед. Раздадоха се смехове и ръкопляскания — публиката, изглежда, бе решила, че Тед води с едно на нула.
— Все тая — каза Сам, — не можеш да отречеш, че и други освен нашия Бързохал са виждали странни хора да пресичат Графството — да го пресичат, забележи! А пък колко ги връщат на границата. Вардияните никога не са имали толкова много работа. Чух още, че елфите се придвижвали на запад. Казват, че отивали към пристанищата, там нейде отвъд Белите кули.
Сам неопределено размаха ръка — нито той, нито някой от присъстващите знаеше колко път остава до морето отвъд древните кули по западната граница на Графството. Но старата легенда разказваше, че натам са Сивите заливи, откъдето понякога вдигат платна елфическите кораби и никога не се завръщат.
— Те плават, плават, плават по Морето, на запад чезнат и ни изоставят. — Сам почти пееше думите, поклащайки глава печално и тържествено. Но Тед се изсмя.
— Е, в това няма нищо ново, ако вярваш на старите приказки. А пък аз не виждам какво ни засяга мене или тебе. Нека си плават! Ама съм сигурен, че това не си го видял нито ти, нито някой друг от Графството.
— Абе не знам — замислено каза Сам. Той бе убеден, че веднъж е зърнал в гората елф, и се надяваше пак да го види някой ден. От всички легенди, които бе чувал в детството си, най-много го вълнуваха полузабравените сред хобитите разкази и откъслечни приказки за елфите. — Даже по нашия край някои познават Прекрасния народ и получават вести от него. Например господин Торбинс, при когото работя; каза ми, че отплават, а пък той знае туй-онуй за елфите. Старият господин Билбо знаеше още повече, колко сме си приказвали с него, като бях хлапак.
— О, те и двамата са откачени — каза Тед. — Във всеки случай старият Билбо наистина беше откачен, а Фродо е на път да откачи. Ако от тях си черпиш новините, не ти трябват бабини деветини. Е, приятели, аз потеглям към къщи. Наздраве!
Той пресуши халбата си и шумно излезе.
Сам седеше мълчаливо. Имаше за какво да мисли. Едно, че в градината на Торбодън го чакаше много работа и ако утре времето се прояснеше, денят щеше да е тежичък. Тревата растеше бързо. Но Сам не мислеше само за градинарството. След малко той въздъхна, стана и излезе.
Беше началото на април и небето се разчистваше след проливните дъждове. Слънцето бе залязло и хладната бледа привечер кротко се превръщаше в нощ. Подсвирквайки тихо и замислено под ранните звезди, той тръгна към къщи, пресече Хобитово и се изкачи по Хълма.