Властелинът на пръстените

— Ето! — задъхано каза Мери. — Домъкнахме одеялата ви заедно с нашите. Бързоход скри останалия багаж в голям куп листа.

— Нямаше нужда да се товарите — каза Халдир. — Вярно, зиме по върховете на дърветата е студено, макар че тази нощ духа южнякът; но можем да ви дадем храна и напитки, които ще прогонят нощния хлад, а имаме и запас от кожи и наметки.

Хобитите твърде охотно приеха втората (и далеч по-добра) вечеря. После се омотаха топло не само в кожените наметки на елфите, но и в собствените си одеяла и опитаха да поспят. Но бяха толкова изморени, че единствен Сам лесно се справи с това. Хобитите не обичат високото и не спят по горните етажи дори когато ги имат. Плоскоредът съвсем не бе по вкуса им като спалня. Той нямаше стени или даже парапети; само от едната страна имаше лека рогозка, която можеше да се мести и закрепва на различни места в зависимост от вятъра.

Известно време Пипин продължи да приказва.

— Дано не се търкулна, като заспя на това таванско легло — каза той.

— Заспя ли — заяви Сам, — ще продължавам, независимо дали ще се търкулна, или не. И без това вече съм се търкулнал, нали ме разбирате, тъй че дайте да спим без много приказки.

Фродо дълго лежа буден и се взираше към звездите, проблясващи през бледия покрив от тръпнещи листа. Още не бе затворил очи, а Сам отдавна хъркаше до него. Смътно различаваше сивите силуети на двамата елфи, които седяха с оръжие на коленете и си приказваха шепнешком. Третият бе слязъл да заеме пост на един от по-долните клони. Накрая, унесен от шепота на вятъра в листата и нежното бълбукане на водопада на Нимродел, Фродо задряма, а в спомените му още отекваше песента на Леголас.

Късно през нощта се събуди. Останалите хобити спяха. Елфите бяха изчезнали. През листата мътно огряваше лунният сърп. Вятърът бе затихнал. Недалече се раздаде дрезгав кикот и под дървото затрополиха множество нозе. Задрънча метал. Звуците бавно затихнаха в далечината и като че се отправиха на юг, по-навътре в гората.

Внезапно отдолу през дупката на плоскореда надникна нечия глава. Фродо тревожно се надигна и видя, че това е елф с нахлупена сива качулка. Той гледаше към хобитите.

— Какво има? — запита Фродо.

— Ирч! — тихо изсъска елфът и метна върху плоскореда навитата на руло въжена стълба.

— Орки! — изрече Фродо. — Какво правят?

Но елфът бе изчезнал.

Звуците не се повториха. Дори листата бяха притихнали, а сякаш и водопадът бе стаил дъх. Фродо седна и потрепера в завивките си. Радваше се, че не са го застигнали на земята, ала усещаше, че дърветата могат само да ги скрият, но не и да ги защитят. Говореше се, че орките имат нюх като кучета и могат да се катерят. Той извади Жилото — острието блесна и засвятка като син пламък, после бавно взе да гасне и помръкна. Въпреки потъмняването на меча чувството за непосредствена опасност не напусна Фродо, по-скоро дори се засили. Той стана, пропълзя до отвора и надникна надолу. Бе почти сигурен, че чува дебнещи стъпки в подножието на дървото.

Не бяха елфи; горският народ се движеше съвършено безшумно. После чу едва доловим звук, напомнящ подсмърчане; нещо сякаш задраска по кората на дънера; Затаил дъх, той се вглеждаше надолу в мрака.

Нещо се изкачваше бавно и дъхът му долиташе като тихо съскане през стиснати зъби. После то наближи короната и Фродо видя две бледи очи. Те спряха и се загледаха нагоре, без да мигат. Внезапно се обърнаха, някаква сенчеста фигура се плъзна около стъблото и изчезна.

Веднага след това Халдир бързо се изкатери през клоните. — На това дърво имаше нещо, каквото не съм виждал досега — каза той. — Не беше орк. Избяга веднага щом докоснах дънера. Ако не изглеждаше боязливо и изкусно в катеренето, бих помислил, че е някой от вас, хобитите. Не стрелях, защото не смеех да предизвикам крясъците му — сражението е прекален риск за нас. Преди малко мина голям отряд орки. Те пресякоха Нимродел — проклети да са скверните им нозе в чистите води! — и продължиха по стария път край реката. Изглежда, надушиха нещо и известно време претърсваха мястото, където бяхте спрели. Ние тримата не можехме да се изправим срещу сто, затова изтичахме напред и с подправени гласове ги подмамихме навътре из гората. Сега Орофин бърза назад да предупреди нашия народ. Ни един орк не ще се завърне от Лориен. И преди да се мръкне отново, мнозина елфи ще дебнат в засада по северната граница. Но вие трябва да потеглите на юг веднага щом се развидели.

От изток се надигна бледо утро. Зората се разгаряше, процеждаше се през жълтите листа на малорна и на хобитите им се стори, че огрява ранното слънце на хладна лятна утрин. През разлюлените клони надничаше бледосиньо небе. Поглеждайки през отвора от южната страна на плоскореда, Фродо видя цялата долина на Сребропът като море от чисто злато, тръпнещо под ласката на ветреца.

Утрото още бе ранно и хладно, когато Отрядът отново пое на път, воден сега от Халдир и брат му Румил.

— Сбогом, пречиста Нимродел! — извика Леголас. Фродо се огледа назад и зърна отблясъка на бяла пяна сред сивите дървесни стъбла.

— Сбогом — изрече той.