Властелинът на пръстените

— Но в тия граници като че нищо не го плаши — каза Ерестор. — Не би ли се съгласил да вземе Пръстена и да го пази там завинаги обезвреден?

— Не — каза Гандалф, — не доброволно. Може би ще го стори, ако всички свободни народи на света го помолят, ала не ще разбере нуждата. И ако му дадем Пръстена, той скоро ще го забрави или по-вероятно ще го захвърли. Подобни неща не се задържат в ума му. Той би бил най-несигурният пазач; и това само по себе си е достатъчен отговор.

— Във всеки случай — каза Глорфиндел — да му изпратим Пръстена, би означавало само да отложим деня на злото. Той е далече. Не можем сега да върнем Пръстена при него незнайно, незабелязани от съгледвачи. И дори да можехме, рано или късно Властелинът на Пръстените ще узнае за скривалището му и ще насочи цялата си мощ към него. Би ли могъл Бомбадил сам да устои на тази мощ? Мисля, че не. Мисля, че накрая, когато всички други бъдат покорени, Бомбадил ще рухне. Последен, както е бил Пръв; и тогава ще настъпи Нощта.

— За Ярвен не знам почти нищо освен името — каза Галдор, — но мисля, че Глорфиндел е прав. Няма в него сила да устои на Врага, освен ако в самата земя има такава сила. И все пак виждаме, че Саурон може да измъчва и унищожава дори хълмовете. Колкото мощ е останала, тя е събрана в нас — тук в Имладрис, в Заливите при Кирдан и в Лориен. Но имат ли те силата, имаме ли ние силата да устоим пред Врага, пред набега на Саурон накрая, когато всички други бъдат съкрушени?

— Аз нямам силата — каза Елронд — и те също.

— Тогава, том Пръстенът не може да се опази от него дори със сила — каза Глорфиндел, — остава ни да опитаме само две неща: да го изпратим отвъд Морето или да го унищожим.

— Но нали Гандалф ни разкри, че не можем да го унищожим с никое от уменията, що притежаваме тук — каза Елронд. — А ония, що обитават отвъд Морето, няма да го приемат: за добро или за зло, той принадлежи на Средната земя; именно ние, които още живеем тук, трябва да се справим с него.

— Тогава — рече Глорфиндел — нека го захвърлим в морските дълбини и тъй да се сбъднат лъжите на Саруман. Защото сега е ясно, че дори и в Съвета той вече е крачел по кривата пътека. Знаел е, че Пръстенът не е изгубен завинаги, но е желаел да мислим тъй, защото е започнал сам да жадува за него. Ала в лъжата често се крие истината: в Морето ще е на сигурно място.

— Не завинаги — каза Гандалф. — Много създания има в дълбините, а морета и земи се менят. И не ни е задачата тук да мислим само за един сезон, за няколко човешки поколения или за мимолетна световна епоха. Трябва да дирим веднъж завинаги край на тая заплаха, дори ако няма надежда за успех.

— И не ще го намерим по пътищата към морето — каза Галдор. — Ако завръщането при Ярвен се смята за прекалено опасно, то бягството към Морето е изпълнено с най-гибелни заплахи. Сърцето ми предчувства, че Саурон ще очаква да поемем на запад, когато узнае какво се е случило. А това ще е скоро. Наистина Деветте бяха свалени от конете, но това е само отсрочка, докато намерят нови и по-бързи жребци. Единствено слабеещата мощ на Гондор стои днес между него и завоевателния поход покрай бреговете на север, а ако дойде и връхлети Белите кули в Заливите, елфите могат да останат без път за бягство от притъмняващите сенки на Средната земя.

— Още дълго ще се отлага този поход — възрази Боромир. — Гондор слабее, казваш ти. Но Гондор не отстъпва и е могъщ дори в края на силите си.

— И все пак неговата бдителност вече не може да удържи Деветте — каза Галдор. — А онзи може да открие и други пътища, незащитени от Гондор.

— Тогава — каза Ерестор, — както вече обяви Глорфиндел, има само два пътя: да скрием Пръстена завинаги или да го унищожим. Ала и двата са извън силите ни. Кой ще ни разплете тази загадка?

— Никой тук не може да го стори — мрачно отвърна Елронд. — Или поне никой не може да предскаже що ще се случи, ако изберем единия или другия път. Но сега ми се струва ясно кой път трябва да поемем. Западният изглежда най-лесен. Затова трябва да го избегнем. Над него ще има надзор. Прекалено често елфите са бягали по този път. От днес нататък трябва да поемем по тежките, непредвидени друмища. Там е нашата надежда, ако има надежда. Да тръгнем срещу заплахата — към Мордор. Трябва да изпратим Пръстена в Огъня.

Отново настана мълчание. Дори в този прекрасен дом с изглед към слънчева долина, изпълнена с шума на бистри води, Фродо усети в сърцето си мъртвешки мрак. Боромир се размърда и Фродо погледна към него. Намръщен, той опипваше огромния си рог. Най-сетне заговори: