Вечна любов

Джон стана и й подаде ръка, за да й помогне да се изправи. Тя пое малката му длан и се облегна леко на него. Закрачиха един до друг към задната врата, хванали обувките си в ръце, а босите им ходила оставяха мокри отпечатъци по студените плочи край басейна.

Бела влезе забързано в кухнята си и рязко се спря. Нямаше никакъв план, когато тръгна, оставяйки другите до водата. Просто знаеше, че трябва да направи нещо.

Джон имаше проблем. Сериозен при това.

Не можеше да повярва, че не беше успяла веднага да го разпознае. Но пък той още не беше преминал през преобразяването. И защо един вампир би се заседял на приказка в задния двор на Мери?

Бела едва не се засмя на глас. Тя самата прекарваше доста време там. Тогава защо други като нея да не могат да правят същото?

Постави ръце на хълбоците си и се втренчи в пода. Какво щеше да прави, по дяволите? Беше надникнала в съзнанието му, но не бе открила нищо за расата му, за обичаите на народа му. Джон не знаеше нищо, нямаше ни най-малка представа кой е, нито в какво щеше да се превърне. И беше искрен, когато бе казал, че не знае какво е значението на символите.

Но тя знаеше. Това бяха писмени знаци на Стария език и образуваха думата „Терър“2. Име на воин.

Как беше възможно да броди изгубен из света на хората? И колко време му оставаше до преобразяването? Изглеждаше в началото на двадесетте, което означаваше, че има още година или две. Но ако тя грешеше, ако възрастта му беше по-близо до двадесет и пет, той може би беше в непосредствена опасност. Ако нямаше близка жена-вампир, която да му помогне да премине през преобразяването, щеше да умре.

Първата й мисъл беше да се обади на брат си. Ривендж винаги знаеше какво трябва да се направи. Проблемът бе, че щом веднъж биваше въвлечен в някаква ситуация, той започваше изцяло да я контролира. И плашеше всички до смърт.

Хавърс… Можеше да помоли Хавърс за помощ. Той беше лекар и щеше да знае колко време има момчето до преобразяването си. И може би щеше да успее да настани Джон в клиника, докато бъдещето му не стане по-ясно.

Да, но момчето не беше болно. Просто беше във възрастта преди преобразяването, затова бе физически слабо. Но Бела не беше усетила болест в него. А Хавърс ръководеше болнично заведение, не пансион.

Ами името? Това беше име на воин…

Хрумна й нещо.

Отиде във всекидневната и взе адресния указател, който винаги беше върху бюрото й. Бе записала на последната страница номер, който се предаваше от уста на уста през последните десет години. Говореше се, че ако се обадиш на него, ще се свържеш с Братството на черния кинжал. Воините на вампирската раса.

Те биха искали да знаят, ако едно момче, на чиято гривна е изписано името на воин, е оставено да се грижи само за себе си. Може би щяха да го приемат в братството.

Дланите й бяха потни, когато вдигна телефонната слушалка. Очакваше номерът да се окаже грешен или да се свърже с някой, който да я прати по дяволите. Но чу електронен глас, който повтори набрания номер. Последва сигнал.

— Аз… Името ми е Бела. Търся братството. Имам нужда от… помощ. — Остави номера си и затвори с мисълта, че колкото по-малко каже, толкова по-добре. Не искаше да споменава повече подробности, в случай че информацията й не беше точна.

Зарея поглед навън, към ливадата и къщата на Мери, чиито прозорци проблясваха в далечината. Нямаше представа след колко време ще се свържат с нея и дали въобще ще го направят. Може би беше по-добре да се върне при Мери и момчето и да разбере къде живее то. И откъде познава приятелката й.

Господи, Мери.

Ужасната болест се беше върнала. Бела я беше усетила и се чудеше как да сподели с нея онова, което знаеше. Тази вечер Бела имаше намерение да я запита как се чувства. Може би щеше да успее да й помогне поне по някакъв начин, дори и да бе само морална подкрепа.

Тръгна към френските прозорци, гледащи към ливадата. Щеше да научи повече подробности за Джон и…

Телефонът звънна.

Толкова скоро? Не беше възможно.

Протегна ръка през плота и вдигна слушалката на апарата, който се намираше в кухнята.

— Ало?

— Бела? — Мъжки глас. Тих. Авторитетен.

— Да.

— Ти ни се обади.

Господи, беше се получило.

Тя прочисти гърлото си. Като всеки цивилен, знаеше всичко за братството — имената им, репутацията и победите, с които се славеха, легендите, които се разказваха за тях. Но никога не се беше срещала с някого от братята. И й беше малко трудно да повярва, че говори с един от тях.

Хайде, по същество, каза си тя.

— Аз… трябва да ви кажа нещо. — И предаде всичко, което бе научила за Джон.

Настъпи кратка пауза.

— Доведи го при нас утре вечер.

О, господи! И как щеше да се справи с това?

— Той не може да говори. Чува, но за да бъде разбран, е необходим преводач.

— Тогава вземи и такъв със себе си.

Питаше се как ли щеше да реагира Мери, ако изведнъж влезеше в допир с техния свят.

— Жената, с чиято помощ разговаряхме тази вечер, е човек.

— Ще изтрием спомена от паметта й.

— Как да стигна до вас?

— Ще изпратим кола да те вземе. В девет часа.

— Адресът ми е…

— Знаем къде живееш.

Връзката прекъсна, а тя трепереше.