Вариант 13

— Още не мога да го схвана. Можел е да повика помощ от Земята. Вярно, можело е да прекара известно време в затвора, но мама му стара, така или иначе същото време го е излежал там, в космоса. Според мен и дума не може да става за сравнение между онова, което е преживял на кораба, и затворите за баровци тук, на Земята.

— Само че него не са го чакали само облекчените условия в затворите за баровци — тихо каза Севги.

— Виж. — Койл изобщо не я слушаше. Все още търсеше нещо, върху което да излее гнева си. — Едно не мога да разбера — защо не сте изпратили спасителен кораб веднага щом н-джинът е аварирал?

— Защото са стиснати, затова — измърмори Ровайо.

— Защото няма смисъл — спокойно отговори Севги. — „Гордостта на Хоркан“ така или иначе се е прибирал. Защо да смятаме, че екипажът и пътниците са пострадали?

— Не били пострадали!? — невярващо възкликна Койл. Нортън побърза да се намеси.

— Вижте, трябва да разберете как работи системата. Н-джинът преустанови връзка с нас, и толкова. Не е за пръв път, просто предпочитаме да не обявяваме това публично. Случвало се е н-джинът да млъкне за известно време, а след няколко дни пак да се свърже. Понякога просто умират. Не знаем защо.

Очерта с две ръце невидим куб. Севги отклони поглед, като се постара лицето й да остане неподвижно.

— Работата е там, че това е без особено значение. Автоматичните модулни системи управляват кораба и сами. Мислете за н-джина като за капитана на кораба. Ако капитанът на някоя от заводските платформи в Тихия океан умре, не пращате спасителни кораби, които да я върнат в пристанището, нали? — Нортън придружи реторичния си въпрос със срамежлива усмивка. — Същото е и с „Гордостта на Хоркан“. Загубата на н-джина не се е отразила на аварийните корабни протоколи. В контролните зали и на Марс, и на Земята се получаваха стандартните зелени светлини за състоянието на „Хоркан“. За състава на въздуха, за ротационната гравитационна константа, за целостта на корпуса, за състоянието на криогенните системи, за траекторията — без отклонения от зададения курс, за пилотиращите системи. Основните машини работеха нормално, просто корабът беше преустановил връзка с нас.

Ровайо поклати глава.

— И фактът, че онзи кучи син е вадил хора от криогнездата и ги е кълцал на кайма, не е бил засечен по никакъв начин?

— Да — уморено призна Нортън. — Не беше засечен.

— Без н-джина нямаше начин да разберем какво е ставало — продължи монотонно Севги, отчасти отегчена, отчасти в опит да скрие от самата себе си мрачното убеждение, че Ровайо правилно е отгатнала истинските мотиви на КОЛИН. Спасителна операция на кораб в средата на траекторията му все още беше главоломно скъпо начинание за всеки мениджър по летателни проекти. — Основната система е точно това — основна. Казва ни, ако нещо даде дефект или аварира. Нямаше данни за авария и понеже пасажерите би трябвало да са в криосън, това логично означаваше, че няма начин да пострадат. Нямаше как да знаем какво всъщност се случва на борда. Корабът се движеше по зададения курс. В ситуация като тази можеш само да чакаш. Така стоят нещата при космическите полети.

Ровайо изобщо не се впечатли от поучителния тон на последните изречения.

— Сериозно? Добре де, щом корабът не е отговарял на позивните ви, как е щял да кацне на нанокулата?

Нортън разпери ръце.

— Отговорът е същият. Процедурата е автономна — нанокулата поема управлението на навигационните системи, когато корабът се приближи. Нямахме причина да смятаме, че това няма да стане.

— На мен ми се струва — каза Койл, — че който и да е направил това, е познавал системите ви в най-големи подробности.

— Така е. — „Познавал и е скъперническите ни душици освен това“. Севги прогони последната мисъл. Време беше да слезе на земята. — Познавал е системите ни, защото ги е разучил и умело е планирал как да ги заобиколи, което означава изключително висока степен на интелигентност и опит в саботажите. Освен това е бил изцяло отдаден на мисълта за собственото си оцеляване, над и отвъд всякакви предразсъдъци, което говори за изключителна дисциплина и сила на волята. Едновременно с това обаче същият този човек е изпитвал силен страх да не бъде разкрит, достатъчно силен, за да направи това само и само за да го избегне.

Севги обхвана с жест виртуалната среда. Различни аспекти от местопрестъплението излязоха на преден план — системата разчете жеста й погрешно. Ужасяващи данни, вертикални и хоризонтални срезове на раните с кодове в ярки цветове, статични изображения на разлята по пода криогенна течност, пръски кръв по стените и ухилени одрани черепи.

Севги си пое дълбоко дъх.

— Е, някой иска ли да каже към какво ни насочва тази картинка?

Явно бяха следили обясненията й внимателно. Нещо в очите на Койл се промени видимо, гневът отстъпи пред нещо друго. Ровайо мълчеше. Нортън изглеждаше замислен. Никой не каза нищо. Колкото и да беше странно, не те, а виртуалният интерфейс прие предизвикателството. Решил беше, че са му задали въпрос.