Вариант 13

— Предполагам, че тук изглеждам значително по-добре, отколкото в действителност — бодро каза тя, повтаряше собствените му мисли с точност, която го накара да примигне стреснато. — Нали?

— Не знам. Не ме пускат да те видя.

— Е, и на мен още не ми дават огледало да се погледна. Не че съм поискала де. Изглежда, идеята е да ти осигурят максимален комфорт, с надеждата, че това ще засили волята ти за живот, ще подпомогне имунната ти система и ще те измъкне от скъпия им пашкул за интензивно лечение по най-бързия възможен начин. — Млъкна рязко, сякаш я бяха изключили от системата, и той чак сега разбра колко много я е страх. Севги навлажни устни с език. — Тази динамика е неприложима спрямо мен, разбира се.

Той не каза нищо, не се сещаше какво да каже. Ромонлив поток тананикаше някъде зад зеленината. Две малки птички подскачаха в тревата, по-близо до тях, отколкото биха се осмелили в реалния свят. Слънчевата светлина си пробиваше път през дърветата под висок ъгъл.

— Баща ми идва от Ню Йорк — каза тя и въздъхна. — Не горя от нетърпение да го видя, честно.

— Сигурно същото важи и за него.

Тя се засмя тихичко, не по-силно от песента на потока.

— Да, сигурно. През последните няколко години отношенията ни бяха доста обтегнати. Почти не се виждахме, дори по телефона се чувахме рядко. Не като преди. — Нова доза тих смях. — Сигурно си мисли, че съм се оставила да ме прострелят само за да му привлека вниманието. Сдобряване на смъртния одър. Истинска сапунена опера, нали?

Карл усети как устата му се стяга, кътниците му се удариха с несъзнателна сила. Не беше предполагал, че ще му е толкова трудно да задържа погледа си върху нея.

— Нортън тук ли е? — попита тя.

— Да. — Направи опит да се усмихне. Беше все едно е забравил кои мускули участват в движението. — Май се засегна, че си поискала да се видиш първо с мен.

Ертекин направи физиономия.

— Е, ще има време за всички. Нямам кой знае колко приятели.

Той се загледа в едно от пъстрите птичета, които подскачаха около краката му.

— Марсалис?

Той вдигна неохотно поглед.

— Да?

— Колко време ми остава? Честно?

— Не знам — побърза да каже той.

— Но ти познаваш действието на хаага. — Тревогата в гласа й граничеше с унизителна молба. — Достатъчно често си използвал това проклето нещо и все трябва да имаш някаква представа.

— Севги, зависи. Тук те лекуват с най-новите противовирусни…

— Да бе, точно като Налан, по дяволите.

— Какво?

Тя поклати глава.

— Няма значение. Виж, толкова много ме е страх, че и да искаш, не можеш да ме уплашиш повече. Кажи ми истината. Не могат да го спрат, нали?

Той се поколеба.

— Кажи ми шибаната истина, Карл.

Той я погледна в очите.

— Да. Не могат да го спрат.

— Добре. А сега ми кажи колко ми остава.

— Не знам, Севги. Честно. Сигурно могат да го атакуват с нещо, дори да променят формулата му така, че…

Видя изражението й и млъкна.

— Седмици — каза той. — Два месеца най-много.

— Благодаря ти.

— Севги, аз…

Тя вдигна ръка и се усмихна — заради него. После стана от стола.

— Ще се разходя до реката. Искаш ли да дойдеш с мен? Казаха ми, че трябва да щадя силите си, дори тук. Явно случващото се във виртуалната среда се възприема от нервната ми система почти като стимулите в реалния свят. Но на мен ми се ще да се поразходя малко, докато още мога. — Вдигна книгата. — А и поезията от петнайсети век изисква редовни почивки за разтоварване.

Той прочете заглавието върху корицата в керемидено и зелено. „Уханната градина — Ибн Мохамед ал-Нафзауи.“

— Хубава ли е?

— Рецептите за афродизиаци не ми вдъхват доверие, но останалото си го бива, да. Винаги съм си казвала, че един ден ще седна и ще я прочета. — И отново краткото припламване на страх в очите й. — По-добре късно, отколкото никога, нали така?

И той пак остана без отговор, както на казаното от нея, така и на онова, което беше прочел в очите й. Тръгна след нея през моравата към ромона на водата и й помогна да прихване надвисналите клони, които препречваха пътя им. Промъкнаха се наведени през листака и се изправиха под шарената сянка на брега на плиткия поток. Севги впери поглед в бавното течение.

— Искам да те помоля за две неща — тихо каза след малко.

— Няма проблем.

— Иска ми се да поостанеш тук. Знам, че ти казах да си вървиш, че едва ли не те прогоних, но…

— Не се тревожи. — Гласът му изстърга. Едва сдържа пристъпа си на ярост. — Никога не бих си тръгнал след… Смятай Онбекенд за мъртъв. Както и онзи, който го е изпратил.

— Добре. Но не това имах предвид.

— Така ли?

— Да. След случилото се снощи разследването няма как да бъде приключено. Добре ще е да си там и да помагаш, след като мен… — Махна вяло към рекичката. — Но не за това исках да те помоля. Молбата ми е малко… малко по-егоистична.

— Жив съм благодарение на теб, Севги — каза той. — Можеш да поискаш всичко от мен.

Тя се обърна. Докосна ръката му.