Вариант 13

— Не. А ти?

От другата страна на алеята имаше каменна пейка, същата като тази, на която седеше Карл. Нортън отиде и седна на нея.

— Това няма да ти се размине — каза хладно. — Ще се погрижа да те върнат в щатския на Южна Флорида. Ще се погрижа да те изпратят в Симарон или в Танана и да останеш там до края на шибания си живот.

Ако се съдеше по вида му, бая си беше поплакал. За миг го преряза завист.

— Как е тя? — попита Карл.

— Не ми се прави на интересен. Смотаняк смотан.

Мрежата се разбуди от бездните на отчаянието му. Той вдигна ръка и посочи Нортън с пръст.

— Не си насилвай късмета, Нортън. В момента определено имам нужда да убия нещо и нищо не пречи това да си ти.

— Взе ми думите от устата. — Нортън сведе поглед към собствените си ръце, сякаш преценяваше доколко са подходящи за задачата. — Но това няма да помогне на Севги.

— Нищо няма да помогне на Севги, самодоволно копеле такова! — Имаше някакво брутално удоволствие в изръмжаните думи, все едно прехапваш със зъби херпеса си, докато не се спука и не закърви. — Не ти ли казаха? Простреляна е с „Хааг“.

— Да, казаха ми. Казаха ми също, че Станфорд разполага с най-добрата клиника за възстановяване на имунната система по целия Западен бряг. Върхови технологии.

— Няма значение. Вирусният комплекс в биозаряда е бил „Фолуел“. Само смъртта може да го спре.

— Защо не се откажеш тогава? Хайде, върви си. Типично по британски, нали?

Карл го гледа втренчено две секунди, изсумтя отвратено и извърна очи. Млада жена мина по алеята, тикаше велосипед. На малката й черна раница имаше значка с усмихнато личице, което намигаше с безмилостното си жълто под свежата утринна светлина. „Какъвто и да си — жизнерадостно съветваше крещяща лепенка над значката, — бъди добър.“

— Нортън — тихо каза той, — как е тя?

Служителят на КОЛИН поклати глава.

— Стабилизирали са я. Само това знам. Включена е към н-джин, който картографира вирусния щам.

Карл кимна.

Седяха и мълчаха.

Накрая Нортън попита:

— Колко й остава?

— Не знам. — Карл си пое рязко дъх. После го издиша на пресекулки. — Не много.

Още мълчание. Още хора минаха между тях, заети с личните си разговори. Със собствения си живот.

— Марсалис, как изобщо се е добрал до „Хааг“ онзи тип? — В гласа на Нортън се бяха промъкнали пискливи, отчаяни нотки, като на дете, което негодува заради несправедливо наказание. — Доколкото знам, са незаконни навсякъде, дори на черния пазар се намират трудно и на невероятно висока цена. В лоши ръце са смъртно опасни. Едва ли има повече от двеста души на планетата, които имат разрешително за „Хааг“.

— Да. А ти току-що описа най-желания предмет за всеки мъж с повечко тестостерон в кръвта. — Карл почерпи от страничните детайли като жаден за топлина човек, който свива шепи над загасващите въглени от догарящ огън, благодарен за възможността да отклони поне за миг мислите си в друга посока. — „Хааг“ е безкрайно привлекателен за всеки, който има дори слаб интерес към оръжията. Познавам един тип в Тексас, който веднъж ми предложи половин милион долара за моя. Пари в брой.

— Добре, виж. — Нортън разтърка енергично лицето си, сякаш му идеше да си издере очите с пръсти. — Да кажем, че този тип, този Онбекенд, се е сдобил някак с „Хааг“, защото от това му се втвърдява оная работа. Взема го, когато трябва да изпълни поръчка, която носи риска за арест или престрелка със ССР, и точно преди да започне екшънът, го оставя в колата? В това няма никакъв смисъл.

— Напротив, има. — Беше разполагал с цялата нощ да премисли случилото се, докато седеше на един стол пред интензивното отделение и напасваше необратимия ход на събитията, докарали Севги Ертекин до животоподдържащата камера от другата страна на биозапечатаните врати. Малко преди зазоряване беше открил отговора, който се втренчи в него с кухите си очни дупки и го прогони от чистите коридори към просветляващите в сиво градини отвън. — Онбекенд е купил хаага за мен, защото е мислел, че ще са наложи да ме изведат от хотела и да ме закарат някъде, където да инсценират самоубийството ми. Не е можело просто да ме убият, защото се опитват да отклонят трайно вниманието от себе си. Не са можели и да ме седират, защото това е щяло да излезе наяве при евентуалната ми аутопсия. Целта му е била да ме изведе в пълно съзнание, а това не е лесно, когато си имаш работа с тринайска. Ние не се плашим лесно и като цяло не ни е чак толкова страх от смъртта. Но има различни начини да умреш. Сигурно бих си пробвал силите срещу всяко обикновено оръжие, та дори шансовете за успех да са минимални. Но не и срещу „Хааг“.

— Това той ли ти го каза? Че смята да инсценира самоубийството ти?

— Да, той ми го каза. — Карл се вгледа в спомените си за случилото се. — Но извън онова, за което го бяха наели, Онбекенд чисто и просто ме мрази. Не е нещо ново за мен, стандартна реакция на всички тринайски. Но неговото отиваше по-далеч. Искаше да ме унижи максимално, преди да умра. Искаше да знам колко глупаво съм постъпил, колко много ме превъзхожда. Колко жалък ще изглеждам с пръснат от собствената ми ръка мозък.