Читаем Вариант 13 полностью

Тази част от себе си Севги мразеше най-много.

Не сведе очи. Посегна и притисна горящото връхче на цигарата в ръката му.

Нещо избухна в очите му и угасна също толкова бързо. Той пусна рязко раменете й. Отдръпна се сякаш на забавен каданс. Тя го тикаше назад с поглед.

— Дръж си ръцете далеч от мен — изсъска му.

— Мислиш, че…

Гласът му беше прегракнал. Млъкна, преглътна и започна отначало:

— Мислиш, че не е възможно да съчувствам на човек, избягал от черна лаборатория? На някой въплътен генетичен експеримент? Аз съм същият като тях, Севги. Какво беше „Орел“ според теб? Аз съм един шибан експеримент, това съм. Израснах в контролирана среда под топлите „грижи“ на шибани костюмари. Изгубих…

Млъкна отново. Отклони поглед. Свъси леко чело. За част от секундата й се стори, че ще се разплаче, и собственото й гърло се стегна в пристъп на съчувствие.

— Копелдак гаден — тихо каза той.

Тя зачака, но накрая не издържа и попита:

— Какво?

Марсалис я погледна. В очите му нямаше и следа от предишния гняв. Каза тихо:

— Бамбарен. Шибаният Манко Бамбарен.

— Какво имаш предвид?

— Когато говорихме горе, при Саксайхуаман, помниш ли? Манко мислеше, че са отделили Марисол — сурогатната ми майка — от мен, когато съм бил на четиринайсет години. Само че това се отнася за проект „Поборник“. В „Орел“ го правеха на единайсет. Работеха по различна методика.

— И?

— Манко знаеше твърде много подробности. Не само за възрастта. Говореше за мъже в униформи и за стоманени фургони. Мъжете в „Орел“ винаги бяха с костюми. И не сме имали фургони, комплексът беше построен специално за целта и доста по-луксозен от онова, което явно имаше предвид Манко.

Тя сви рамене.

— Може да е чел нещо по въпроса. Да е гледал документални филми.

— Не звучеше така, Севги. Беше… лично. Сякаш самият той е участвал. — Марсалис въздъхна. — Знам, знам. Генетично заложената ми параноя, нали?

Тя се поколеба.

— Изглежда ми малко измислено.

— Да. — Той отклони поглед. Сви устни, сякаш събираше сили за нещо трудно. Погледна я отново в очите. — Извинявай, че те стиснах така. Мислех, че съм преодолял онази гадост.

— Нищо. Просто друг път не го прави. Никога.

Той взе цигарата от ръката й, много нежно. Беше догоряла почти до края и димеше неравномерно, угаснала беше наполовина, когато тя я натисна в ръката му. Марсалис я хвана несръчно в крайчеца и дръпна дълбоко с риск да изгори пръстите си.

— И какво ще стане сега? — попита задавено, задържаше дима в дробовете си.

— Ще приключим случая, както вече казах. По някои детайли може да се работи още, но делото ще получи по-нисък приоритет. Някой някъде ще намери начин да вкара голяма пратка нелизенцирани продукти на „Марстех“ и усилията ни ще се насочат натам. А Мерин ще остане на заден план.

— Да. И аз стигнах до същия извод.

— Виж, Карл, зарежи тая история. — Тя импулсивно хвана ръката му, същата, която беше жигосала с цигарата преди малко. — Зарежи я, и толкова. Вече си свободен да се върнеш у дома. Ние ще проучим това-онова за фамилиите и кой знае, може нещо да изскочи.

— Отидеш ли там без мен, веднага ще те убият. — Но го каза с усмивка. — Видя какво стана предния път.

Тя му върна усмивката.

— Е, може пък ние да изберем не толкова директен подход.

Той изсумтя. Вдигна загасващата угарка и я погледна въпросително. Севги поклати глава. Марсалис задържа още миг-два цигарата между двамата, после сви рамене, дръпна за последно и я хвърли през зъбците на шейната по дългия склон към вълните долу.

— Имай грижата да не зарежат съвсем разследването — каза само.

— Обещавам.

Ала отвъд купола на товарното вълните започваха да избледняват от черно към стоманеносиво с бавното настъпване на един съвсем нов ден.

<p>40.</p>

Прибра се в хотела и затъмни стъклата на прозорците срещу неканената зора. Умората от часовата разлика и болежките от битката го последваха през тъмния апартамент до леглото. Хвърли дрехите си на пода и се загледа в тях, „С(т)игма“, напомни му в бодро оранжево затворническото яке. Сети се за Севги Ертекин — беше го изпратила до хеликоптерната площадка на „Котката на Булгаков“. Още стоеше там с вдигната ръка, докато „Котката“ се смаляваше под издигащия се автокоптер и подробностите постепенно се размиваха.

Той се намръщи и се опита да прогони спомена.

Дръпна нетърпеливо покривката на леглото, изпълзя в средата и се зави с някакъв чаршаф.

Сънят дойде и го отнесе.

Телефонът.

Обърна се на другата си страна в затъмнената стая, убеден, че едва-що е затворил очи. Синкавите цифри на електронния часовник до леглото опровергаха впечатлението му. 17:09. Беше проспал целия ден. Вдигна китка към лицето си и примижа глуповато към часовника си — беше забравил да го свали, — сякаш другият можеше по някаква причина да не е верен. Китката го болеше от удара, който беше нанесъл на Мерин. Той я раздвижи предпазливо. Току-виж беше пукнал…

„Телефонът. Вдигни проклетия…“

Посегна слепешката към телефона и задържа с рамо слушалката до ухото си.

— Да?

— Марсалис? — Глас, който беше сигурен, че познава, но не се сещаше чий е, замаян от съня. — Ти ли си?

— Кой се обажда, по дяволите?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Аччелерандо
Аччелерандо

Сингулярность. Эпоха постгуманизма. Искусственный интеллект превысил возможности человеческого разума. Люди фактически обрели бессмертие, но одновременно биотехнологический прогресс поставил их на грань вымирания. Наноботы копируют себя и развиваются по собственной воле, а контакт с внеземной жизнью неизбежен. Само понятие личности теперь получает совершенно новое значение. В таком мире пытаются выжить разные поколения одного семейного клана. Его основатель когда-то натолкнулся на странный сигнал из далекого космоса и тем самым перевернул всю историю Земли. Его потомки пытаются остановить уничтожение человеческой цивилизации. Ведь что-то разрушает планеты Солнечной системы. Сущность, которая находится за пределами нашего разума и не видит смысла в существовании биологической жизни, какую бы форму та ни приняла.

Чарлз Стросс

Научная Фантастика