Вариант 13

— Няколко натъртвания. Нищо сериозно. Ти кога дойде?

— Преди малко. Бях горе и се разправях с шефовете на „Даскийн Азул“. — Севги се изтегли върху шейната, намести се с гръб към зъбеца до Марсалис и провеси крака надолу. — Е. Оказа се, че си бил прав.

— Аз и генетично заложената ми параноя.

— Недей да злорадстваш, Марсалис. Не ти отива.

— Е, целта ми не е да вкарам нещо в леглото.

Тя го стрелна с кос поглед.

— Да, сигурно си се наситил вече за тази нощ.

Той отново сви рамене, но не я погледна.

— От „Даскийн Азул“ твърдят, че не били знаели нищо — каза тя. — От тяхна гледна точка, Мерин, Рен и Осбърн са били обикновени наемни служители, чиито договори се подновявали ежемесечно, стига междувременно да не възникнел проблем, а такъв нямало. Лъжат, та се късат, но не знам дали от ССР ще успеят да го докажат.

— Осбърн?

— Младежът, който ти е скочил с мачетето. Скот Осбърн, незаконен имигрант от Джизъсленд. Криминалистите смятат, че е бил един от служителите на „Уорд Биосъплай“, които са избягали при появата на Мерин. ДНК-то му съвпада с улики, открити в офисите на Уорд.

Марсалис кимна.

— А Рен?

— С нея е по-трудно. Не са открити нейни генетични следи при Уорд, така че тя или някой друг вероятно се е върнал да почисти. Но показанията на очевидци сочат, че и тя е била там.

— А генетичните следи тук? Обработиха ли ги вече?

— Още не са. — Тя пак го погледна, любопитно. — Нещо не ми изглеждаш особено щастлив.

— Защото не съм.

Тя се намръщи.

— Свърши се, Марсалис. Вече можеш да се прибереш у дома. В Лондон при любимите си самодоволни европейци.

Той вдигна вежда и насочи поглед към океанската шир.

— Какъв късмет, а?

Изведнъж сърцето й се качи в гърлото и тя реши да заложи на иронията.

— Какво, ще ти е мъчно за мен ли?

Сега вече той се обърна да я погледне.

— Това не е краят, Севги.

— Не е ли? — Усети как слабо, но зловещо предчувствие се промъква в собствения й тон. — Е, мен поне успя да заблудиш. Така де, избил си ги всичките. Осбърн и другия тип си ги размазал по стените и пода горе. На Мерин си му смазал черепа. Това определено прилича на край, не мислиш ли?

— А Рен?

Севги махна небрежно с ръка.

— Рано или късно ще ни падне в ръцете.

— Сериозно? Както я хванахте и след клането в „Уорд Биосъплай“?

— Стига, Марсалис, не ми разваляй удоволствието от победата. Рен е дребна риба. Важното е, че Мерин е мъртъв.

— Аха, ясно. И сега какво, трябва да празнуваме ли?

— Точно така.

Той кимна и бръкна в джоба на затворническото си яке. Извади майсторски свита цигара и я вдигна демонстративно пред лицето й.

— Искаш ли?

— Какво има в нея?

— Не знам. Дадоха ми я. Ако случайно ми дойде настроение да празнувам. — Лапна цигарата и смачка долния й край да я запали. Дръпна и се закашля. — Опитай. Не е лошо.

Тя взе цигарата и също дръпна. Димът изпълни дробовете й, сладък и тинест — подобрен опиат с привкус на още нещо. Севги задържа малко дима, преди да го издиша. Усети хладната леност на наркотика да плъзва по крайниците й. Главата й изведнъж се прочисти. Дръпна си повторно, но този път издиша почти веднага и му върна цигарата.

— Е, кажи ми защо не си щастлив.

— Защото не обичам да ме разиграват, а цялата тази история беше постановка, от началото до края. — Дръпна мълчаливо няколко пъти, после вдигна цигарата и се загледа в горящия й връх. — Шибаните легенди за чудовища.

— Ъ?

— Чудовища — горчиво повтори той. — Супертерористи, серийни убийци, престъпни гении. Все същата шибана лъжа. Със същия успех можехме да си говорим за вампири и върколаци, разлика — никаква. Ние сме добрите, цивилизованите хора. Скупчили сме се в светлия кръг около огъня, в удобните си градове и уютните домове, а там някъде… — Марсалис направи широк жест в подкрепа на все по-пламенните си думи, — в мрака извън светлината на огъня броди чудовището. Голямото Зло, заплахата за племето. Убийте звяра и всичко ще е наред. Няма значение, че…

— Ще го пушиш ли това, или не?

Той примигна.

— Да, извинявай. Вземи.

— Значи не мислиш, че сме убили звяра?

— Напротив. Убихме го. И какво? Даде ли ни това някакви отговори? Все още не знаем защо Мерин се е върнал от Марс, нито защо е убил всички онези хора.

— Можехме да попитаме него.

— Е, да. Само че това някак ми изскочи от ума, докато се боричкахме.

Тя впери поглед във върховете на обувките си. Смръщи чело.

— Виж, може и да си прав. Може би още не разполагаме с отговорите и не знаем защо е било всичко това. Но все пак го спряхме, а това е добре.

— Не сме го спрели. Вече ти казах, всичко това е постановка. Нагласено е.

— О, стига! Кой би могъл да го нагласи? Ровайо каза, че появата ви в „Даскийн Азул“ ги е сварила напълно неподготвени. Че не са очаквали подобно нещо.

— Подранихме.

— Какво?

Той взе цигарата от ръката й.

— Подранихме. Не очакваха да съм толкова настоятелен. Сигурно са го били планирали за другата седмица.

— Какво да са били планирали за другата седмица? — Раздразнените й думи прозвучаха леко завалено от съдържанието на цигарата. — Мерин е планирал кога и как ще го убиеш, така ли?