Unknown

На другия ден наредих на секретаря на полка да прати на Тръмпър два билета за годишната вечеря и бал, после съвсем забравих за мъжа, докато вечерта на бала не ги видях да седят на сержантската маса. Говоря в множествено число, защото Тръмпър бе довел едно изключително привлекателно момиче. Въпреки това почти цялата вечер не обръщаше никакво внимание на дамата и танцуваше с млада жена, чието име не запомних и която седеше през няколко стола от мен на масата на шефовете. Когато комендантът покани Елизабет на танц, аз веднага се възползвах. С усещането, че половината батальон ме е зяпнал, прекосих дансинга, поклоних се на въпросната дама и я попитах дали ще ми окаже частта да танцува с мен. Установих, че се казва госпожица Салмън, танцуваше прекрасно, като офицерска жена. Беше и много умна, а и весела. Умът ми не го побираше какво търси Тръмпър при друга и ми идеше да му го кажа право в очите, но не ми беше работа да му се бъркам.

След танца заведох госпожица Салмън да я запозная с Елизабет, която остана очарована не по-малко от мен. По-късно госпожата ми каза как научила, че момичето било сгодено за капитан Трентам от полка, сега бил прехвърлен на служба в Индия. Трентам, Трентам... Сетих се, че в батальона имаше млад офицер, който се казва така - за проявен героизъм на Марна бе отличен с медал, - имаше обаче още нещо, свързано с него, което ми се изплъзваше. „Клетото момиче!“, помислих си, защото през 1882 година, когато ме пратиха в Афганистан, бях подложил Елизабет на същото изпитание. Заради тия проклети афганистанци изгубих едното си око и замалко да изгубя и единствената жена, която някога съм обичал. Въпреки това е проява на лош вкус да се ожениш, преди да си станал капитан... а също да стоиш ерген, след като са те произвели майор.

Докато се прибирахме, Елизабет ме предупреди, че на другата сутрин била поканила госпожица Салмън и Тръмпър да ни гостуват на Трегънтър Роуд.

- Защо? - учудих се аз.

- Доколкото разбрах, искат да ти предложат нещо.

Дойдоха в малката ни къща на Трегънтър Роуд още преди старовремският часовник да е отброил единайсет часа. Поканих ги в дневната и попитах Тръмпър:

- За какво става въпрос, сержанте?

Той и не опита да отговори - оказа се, че госпожица Салмън е говорителката на двамата. Без да си хвърля думите на вятъра, тя изтъкна твърде убедителна причина да се включа в малкото им предприятие, но, както сами разбирате, не като шеф, със заплата сто лири стерлинги годишно. Макар предложението да ми се стори неуместно, бях трогнат от доверието, което ми оказваха, и обещах да помисля внимателно. Допълних, че в най-скоро време ще им пиша и ще ги известя за решението си.

Елизабет ме подкрепи напълно, ала подчерта, че не е зле първо да поразузная и чак тогава да реша дали да отхвърля окончателно предложението.

През следващата седмица се постарах всеки делничен ден да се навъртам около Челси Терас номер сто четирийсет и седем. Доста често сядах на пейката срещу магазина, откъдето можех да наблюдавам незабелязано работата на двамата младежи. Избирах различно време на деня - по очевидни причини. Понякога се появявах съвсем рано сутринта, друг път - в най-натоварените часове, после надвечер наминавах отново. Веднъж дори видях как затварят и бързо се убедих, че сержант Тръмпър не е от хората, които бързат да приключат: магазинът за плодове и зеленчуци затвори последен. Нямам нищо против да споделя с вас, че и Тръмпър, и госпожица Салмън ми направиха изключително добро впечатление. „Рядко се срещат такива хора“, рекох на Елизабет след последната обиколка.

Няколко седмици преди това директорът на Имперския военен музей ме бе потърсил, за да ме покани за член на управителния съвет, но да ви призная, ако не броим това, предложението на Тръмпър бе единственото, което получавах, откакто предната година излязох в запас. Директорът на музея не спомена нищо за пари, откъдето отсъдих, че там ще работя без възнаграждение, а от книжата на съвета, които ми пратиха да прегледам, се убедих, че няма да ми се налага да отделям на музея повече от час на седмица.

След дълги душевни терзания, кратък разговор с госпожица Дафни Харкорт-Браун и насърчение от страна на Елизабет, която се дразнеше, задето по цял ден и се пречкам из къщата, пратих на госпожица Салмън бележка, с която съобщих, че съм на тяхно разположение.

На другата заран разбрах с какво точно съм се заел: гореспоменатата дама се появи отново на Трегънтър Роуд, за да ми обясни каква ще бъде първата ми задача. Да ви призная, бе по-обстоятелствена и изчерпателна от който и да е щабен офицер, бил някога под мое командване.

Беки - тя подчерта, че вече сме били „съдружници“, затова да не съм се обръщал към нея с това „госпожице Салмън“ - обясни да съм гледал на първото ни посещение в „Чайлд“ на Флийт Стрийт като на „суха тренировка“, защото голямата риба, в която сме се целели, щяла да се появи чак след седмица. Тогава вече сме щели „да стреляме на месо“. Употребяваше изрази, които не бях и чувал.