Unknown

Никоя от останалите двайсет и една картини не достигна предварително определената цена и когато онзи следобед Саймън удари за последно с чукчето, за да оповести края на търга, макар и да бяхме били всичките си досегашни рекорди от разпродажби на образци на италианската живопис, бях почти сигурна какво ще пишат на другия ден по вестниците. Пак се извърнах към Чарли, който правеше всичко възможно да запази самообладание. Инстинктивно погледнах и стола, където беше седял непознатият в кафявото туидено сако. Залата вече се опразваше, хората се тълпяха пред изхода. Чак сега забелязах точно зад онзи стол възрастна дама, която седеше с изправен гръб и с ръце, отпуснати върху дръжката на слънчобрана. Гледаше право в мен.

След като се убеди, че съм я видяла, госпожа Трентам стана бодро от мястото си и тръгна бавно към вратата.

На другия ден вестниците пишеха само за това. Ние с Чарли не бяхме давали официално изявления, въпреки това, ако не броим „Таймс“, снимките ни се мъдреха по всички първи страници редом до малката маслена картина с изображението на Богородица с Младенеца. В първите десет абзаца на почти всички материали не се споменаваше и дума за Каналето, нямаше и илюстрация с неговата картина.

Непознатият, отправил обвинението, изчезна сякаш вдън земя и шумотевицата около случката сигурно щеше да заглъхне, ако епископът на Реймс монсеньор Пиер Гишо не се беше съгласил да даде интервю на Фреди Баркър, репортер на „Дейли Телеграф,“ присъствал на търга в галерията и установил, че навремето Гишо е бил свещеник в църквата, където се е намирал оригиналът. Епископът потвърдил пред журналиста, че през Голямата война картината наистина е изчезнала твърде мистериозно, и още по-важно, че е съобщил за кражбата в съответния отдел на Обществото на народите, натоварен според Женевската конвенция да върне след края на бойните действия откраднатите произведения на изкуството на законните им собственици. По-нататък Гишо казваше, че ако случайно видел отново картината, щял да я познае веднага и че щял да помни, докато е жив, цветовете, стила на художника, умиротворението върху лицето на Богородица, гениалната композиция на Бронзино. Баркър го беше цитирал дума по дума.

В деня, когато интервюто излезе, кореспондентът на „Дейли Телеграф“ ми се обади в кабинета и ми съобщи, че неговият вестник смятал да покани на свои разноски високопоставения духовник, така че той да види на място картината и да установи по безспорен начин дали става въпрос за същото произведение. Юрисконсултите ни предупредиха, че би било неразумно да не допуснем епископа до картината - това би означавало, че крием нещо. Чарли не се поколеба и веднага се съгласи, после добави само:

- Нека види картината. Сигурен съм, че на излизане от църквата Томи носеше само каската на германския офицер.

На другия ден се затворихме в кабинета на Тим Нюман - той предупреди как ако епископът на Реймс потвърди, че картината наистина е оригинал на Бронзино, ще бъдем принудени да отложим най-малко с година пускането на акциите на новото дружество, а галерията няма да се съвземе никога след подобен скандал.

Следващия четвъртък епископът пристигна със самолет в Лондон, където беше посрещнат от цяла тълпа фоторепортери с бляскащи светкавици, а после бе откаран в Уестминстър, при архиепископа, у когото щеше да отседне.

Монсеньор Пиер Гишо се съгласи да посети галерията още същия ден в четири следобед - който онзи четвъртък е минавал по Челси Терас, сто на сто си е помислил, че там ще се появи не друг, а самият Франк Синатра. На тротоара се бе струпало множество, което очакваше с нетърпение духовника.

Посрещнах епископа още на вратата на галерията и му представих Чарли, който се поклони и целуна епископския пръстен. Гишо се поучуди, че мъжът ми е римокатолик. Усмихнах се притеснена на госта с лице, което, освен че беше много весело и благо, бе и доста червендалесто - подозирам обаче, че не от слънцето, а от изпитото винце. Той прекоси с развята дълга морава сутана фоайето, а Кати го поведе към кабинета ми, където го чакаше картината. Баркър, репортерът от „Дейли Телеграф“, се представи на Саймън така, сякаш си има взимане-даване с човек от подземния свят. Не се постара да бъде по-любезен и когато Саймън се опита да подхване разговор.

Епископът влезе в тесния ми кабинет и прие да изпие чаша кафе. По настояване на Чарли бях върнала предишната стара черна рамка на картината, която вече бях сложила върху статива. Всички затаихме дъх, докато свещеникът разглеждаше Богородица.

- Vous permettez⁵⁸? - попита той и протегна ръце.

- Разбира се - отвърнах и му подадох малкото платно.

Не го изпусках от очи, докато той държеше картината. Проявяваше не по-малко любопитство към Чарли, когото не бях виждала толкова нервен. Стрелна с очи и Баркър, който за разлика от всички нас чакаше обнадежден. Накрая епископът се усмихна и отново се вгледа в платното така, сякаш е омагьосан от Богородица.

- Е? - подкани репортерът.

- Красива е. Истинско вдъхновение за човек, който не е вярвал.