Unknown

- Освен това напоследък излиза доста често с едно момиче - Марджори Карпънтър. Следва математика, трети курс е в колежа „Гъртън“ към Кеймбриджкия университет.

- Виж ти! Ако стане сериозно, веднага ме предупредете и започнете да я проучвате.

Огледах се, за да се уверя, че не ни чува никой. Харис пак запука с пръсти, аз се извърнах към него и видях, че се е вторачил в мен.

- Има ли нещо, което ви притеснява? - попитах го и си налях още една чаша чай.

- Да ви призная, госпожо Трентам, струва ми се, че е крайно време да помоля за още едно малко повишение на хонорара. Така де, от мен се очаква да пазя толкова много тайни! - Детективът се подвоуми и добави: - Тайни, които биха могли...

- Биха могли какво?

- Биха могли да се окажат неоценими и за други заинтересовани лица.

- Заплашвате ли ме, господин Харис?

- Няма такова нещо, госпожо Трентам, просто...

- Ще ви го кажа само веднъж, господин Харис, и няма да повтарям. Ако някога разкриете на някого какво е ставало между нас, ще се притеснявате не за хонорара си, а колко години ще прекарате зад решетките. Защото и аз знам за вас доста неща, към които бившите ви колеги вероятно ще проявят интерес. Например, че сте заложили открадната картина и след като е било извършено престъпление, сте изхвърлили шинел. Ясна ли бях?

Харис не отговори, само продължи да пука с пръсти.

Няколко седмици след избухването на войната подочух, че Даниъл Тръмпър се е измъкнал между капките и не е бил мобилизиран. Доколкото разбрах, били го пратили в някакъв отдел в Министерството на войната, така че нямаше да понесе гнева на противника, освен ако някоя бомба не паднеше право върху него.

Германците наистина пуснаха бомба, но не върху Даниъл, а точно върху моите жилищни сгради, които бяха сринати до основи. От първоначалния ми гняв, отприщен от това бедствие, не остана и следа, когато видях суматохата на Челен Терас. Дни наред стоях на отсрещния тротоар и злорадствах при вида на сътвореното от германците.

След няколко седмици дойде ред и на кръчма „Мускетарят“, както и на магазина за плодове и зеленчуци на Тръмпър, да усетят мощта на „Луфтвафе“. Единствената видима последица от тази втора бомбардировка бе, че след седмица Чарли Тръмпър се записа доброволец в Кралския стрелкови полк. Колкото и да ми се искаше Даниъл да бъде покосен от заблудил се куршум, Чарли Тръмпър ми трябваше жив: бях му приготвила по-зрелищна екзекуция.

Не поисках от Харис да ме осветли за новото назначение на Чарли Тръмпър в Министерството на хранителната промишленост: за него писаха всички вестници в държавата. Въпреки това обаче не се опитах да се възползвам от неговото проточило се отсъствие, понеже, докато бушува война, не виждах причина да купувам още магазини на Челси Терас, пък и от месечните доклади на частния детектив се виждаше, че Тръмпър е на все по-голяма загуба.

После, точно когато бях най-малко подготвена, баща ми взе, че почина от сърдечен пристъп. Веднага зарязах всичко и заминах за Йоркшир, за да проверя как върви подготовката за погребението.

Два дни по-късно ние с Ейми, а след нас и останалите опечалени отидохме на погребението в енорийската църква на Уедърби. Сега вече Ейми бе глава на семейството, затова я сложиха да седне в левия край на първия ред, а Джералд и Найджъл - отдясно на нея. На опелото се стекоха много роднини, приятели и хора, работили с баща ми, включително господин Бейвърсток - адвокатът бе твърде покрусен и както винаги, стискаше голямата черна чанта, която, както забелязах, не изпускаше от очи. По време на опелото, отслужено от архидякона, Ейми, която беше точно пред мен, се разстрои толкова много, че надали щеше да доживее до вечерта, ако не бях аз - да я утешавам.

След като хората, дошли на погребението, се разотидоха, реших да поостана още няколко дни в Йоркшир, а Джералд и Найджъл се прибраха в Лондон. Ейми почти не излизаше от стаята, та имах възможност да огледам къщата и да проверя дали има нещо ценно, което да взема, преди да се върна в Асхърст. В края на краищата, след като огласяха завещанието, къщата в най-лошия случай щеше да остане за нас със сестра ми.

Намерих бижутата на мама, очевидно недокосвани след смъртта и. Не подминах и картината на Стъбс, която още висеше на стената в кабинета на баща ми. Взех от спалнята му бижутата, а колкото до картината, Ейми склони - по време на една лека вечеря в стаята и, - засега да я пренеса в Асхърст. Стигнах до заключението, че единственото друго, което има някаква стойност, е богатата библиотека на баща ми. Аз обаче вече имах дългосрочни планове за нея, които не включваха продажбата и на един-единствен том.

На първи следващия месец заминах за Лондон и отидох в адвокатска кантора „Бейвърсток, Дикенс и Коб“, за да бъда официално уведомена какво гласи завещанието на баща ми.