Unknown

— Спеше, когато тръгнах. Сърце не ми даде да го събудя.

— Мама сигурно е изпаднала в истерия — констатира Пакстън.

— Не изглеждаш много угрижена.

— Не съм.

Уила се облегна назад.

— Какво ще правиш днес?

— Цял ден ще съм в Блу Ридж Мадам. Последна подготовка за празненството. Освен това трябва да си напиша речта. Ще дойдеш, нали? — погледна я притеснено Пакстън.

— Да. Ще сложа онази рокля с мъниста, която баба ти е подарила на Джорджи.

Пакстън ахна.

— О, Уила, чудесна идея!

Камбанката над вратата звънна и двете се обърнаха натам. В магазина влезе Уди Олсън.

Както винаги, Уила се съвзе едва след минута от предчувствието, че й носи лоши новини.

— Добро утро, детектив Олсън — поздрави Пакстън.

Дар словото на Уила най-сетне се възвърна:

— Какво правиш тук, Уди?

Той пристъпи неловко от крак на крак.

— Отивах на работа. Видях, че свети. Преди няколко седмици те разтревожих с въпросите си и реших да те успокоя. Добре е, че и ти си тук, Пакстън. Днес смятах да ти съобщя. Не можем да определим причината за смъртта на мъжа, чието тяло открихме край Блу Ридж Мадам. Има травма на черепа, ала изглежда е претърпял и смъртоносно падане. Може би е инцидент. Не мисля, че някога ще разберем какво се е случило и как се е озовал там.

— Падане? — повтори Пакстън.

— Извини ме за момент — каза й Уила, стана и приближи до Уди. — Мислех си за разговора ни предишния път. Попита ме дали разпознавам нещо в куфара, погребан със скелета. Спомена снимката в албума с изрезки, нали? Снимката на Тъкър Девлин, който прилича досущ на татко.

Уди стрелна с очи Пакстън, потънала в мисли до масата, но иначе изражението му не се промени.

— Само аз открих връзката. И си замълчах.

— Благодаря, Уди.

Той кимна.

— Баща ти беше чудесен човек. Най-добрият ми учител.

Камбанката над вратата звънна отново. Уди отстъпи автоматично встрани да направи път на новодошлия. Ала нямаше никого.

— Не обръщай внимание — каза Уила. — Често се случва. Камбанката сигурно се е повредила.

— Чувала ли си старото суеверие? Че чуеш ли камбанка, те залива благодат? Трябва да протегнеш шепи, за да я уловиш.

Уила тутакси протегна шепи.

— Така ли?

— Точно така — каза той и се обърна да си върви. — Обзалагам се, че камбанката ти вече е поправена.

Тя се усмихна и поклати глава. После се върна при Пакстън.

— Очевидно искаше да ме успокои, че баба не е заподозряна. Значи няма да въвлекат и Агата.

— Не разбирам едно — обади се Пакстън. — Ако Тъкър Девлин е умрял при падане, защо баба Осгуд каза, че го е убила?

Уила обви с длани топлата чаша с кафе.

— Имам чувството, че бабите ни не са искали никой да узнае цялата история.

— Но има ли по-лошо от това, което баба Осгуд ни разказа?

Уила вдигна вежди.

— Наистина ли държиш да научиш?

— Не, права си — поклати глава Пакстън. — Време е да оставим всичко да почива в мир.

* * *

Когато Пакстън паркира колата пред имението два часа преди празненството, небето беше здрачносиньо и вечерните облаци обагряха прозорците на Блу Ридж Мадам в светложълто, създавайки впечатление, че слънцето залязва в къщата, а не на хоризонта. Няколко кабела поддържаха стария дъб в двора, към който бяха насочени прожектори. Дървото приличаше на ветеран на сцена, опиващ се в сиянието на последните овации. Когато наближи, Пакстън забеляза листата му да потрепват леко — отчасти заради капковото напояване сред клоните му, необходимо, докато пуска корени, но и заради десетките птици, долетели на рояци и заселили се в короната му. Колин се беше борил с тази напаст цяла седмица. Успяваше да ги подплаши да отлетят, но те винаги се връщаха.

Затаила дъх, тя изкачи предните стъпала. Реставрацията беше приключила и имението изглеждаше красиво. Къщата се възправяше като въплъщение на живота, на приятелството, на доброто, родено от трудни времена. Когато започнаха да я обновяват, Пакстън нямаше представа, че ще излъчва толкова дълбок смисъл.

Влезе вътре и обиколи помещенията. Интериорът изглеждаше очарователно — тъмната ламперия отразяваше мекото жълто сияние на осветлението. Банкетната зала беше украсена с искрящи гирлянди. Върху всяка маса грееше ваза с цветя. Навсякъде бяха подредени книги, документиращи благотворителните начинания на клуба през годините, както и пликове с подаръци за гостите — шоколади и свещи, гравирани с посвещение за седемдесет и пет годишния юбилей на клуба. На подиума в предната част на залата се издигаше катедра, а зад нея — голям екран, върху който прожектираха стари снимки на членовете на клуба. В ъгъла подгряваше струнен квартет.

По-късно, докато проверяваше дали всичко върви по план в кухнята, Пакстън чу музикалното встъпление и долови гласове откъм фоайето. Първите гости пристигаха. Скоро из множеството закръжиха сервитьори, понесли подноси с шампанско и ордьоври, които сякаш плуваха сред тълпата. Пакстън поздравяваше всички, включително майка си и баща си, които, въпреки вложените в къщата време и труд, я виждаха за пръв път от онзи ден преди повече от година, когато разгледаха имението и решиха да го възстановят.