— О, беше приятен на вид по някакъв странен начин. Предполагам, че други жени са го намирали за привлекателен. – Все едно. Айзък Бел е история. – Кромуел замълча и поведе сестра си обратно към автомобила. – Ще изиграя Ван Дан и всички други тъпи ченгета, които искат да ме обесят. Изобщо няма да подозират, че бих извършил друго престъпление толкова бързо, в банка в град, за който изобщо няма да предполагат. Отново ще ги хвана със смъкнати гащи.
Очите й се насълзиха и Маргарет ги попи с носната кърпичка. Не можеше да реши дали е разстроена от кончината на Бел, или от лудостта на брат си.
— Къде ще е този път?
— Няма да са заплати в миньорски град – отвърна той с широка усмивка. – Ще им извъртя номер, ще ударя в град, където не ме очакват и ще ги оставя отново безсилни.
— Кой град?
— Сан Диего, тук в Калифорния.
— Това е почти в задния ни двор.
— Толкова по-добре – отвърна Кромуел. – Бягството ми ще е много по-лесно.
— Какво му е толкова специалното на Сан Диего?
— Защото градската „Уелс Фарго“ е тъпкана с депозити от търговци и кораби, внасящи стока в пристанището. И защото ужасно ми се иска да продупча най-големия си конкурент.
— Ти си луд.
— Не ме наричай луд! – сряза я той.
— А ти как се наричаш? Всичко, за което сме работили, може да рухне ако те хванат.
— Не и докато си имат работа с гениален ум – заяви нагло Кромуел.
— Кога изобщо ще престанеш? – настоя Маргарет.
— Когато банка „Кромуел“ стане голяма колкото банка “Уелс Фарго“, а аз бъда коронован крал на Сан Франциско – отвърна той със зъл блясък в очите.
Знаеше, че е безнадеждно да спори с брат си. Без негово знание, тайно беше прехвърляла капитали през годините в банка „Уелс Фарго“, където никога нямаше да се сети да ги проследи. Скъпите бижута, които бе купувала, бяха прибрани в депозитен сейф. Ако се случеше най-лошото и хванеха и обесеха брат й, щеше да напусне Сан Франциско, да отиде в Европа и да поживее в лукс, докато си намери богат съпруг с висока титла.
Върнаха се при автомобила и Джейкъб й помогна да се настани на шофьорската седалка. Докато въртеше манивелата, за да запали двигателя, Кромуел беше обзет от непреодолима самоувереност. Като кораб, заплавал през бурно море с опънати платна, опасността се бе превърнала за него в предизвикателство, граничещо с пристрастеност. Мислеше как ще надиграе отново някой служител на закона в Запада и лицето му засия като на религиозен фанатик, току-що станал свидетел на Божие чудо.
Никой от двамата не обърна внимание на един мъж, седнал на пейка близо до колата, облечен като работник, със сандък с инструменти на скута си и с небрежно запалена лула.
~29~
Влакът на Бел го докара в Сан Франциско в осем часа сутринта. В девет вече заседаваше с Къртис, Бронсън и петима негови агенти. Всички бяха насядали около конферентна маса, много по-голяма от тази в офиса в Денвър. Бел беше смъртно уморен и раните все още му създаваха проблеми, но пренебрегваше болката, както бе правил с предишни наранявания и се държеше упорито.
— Господа – започна той. – След като нашият заподозрян номер едно за Бандита касапин е Джейкъб Кромуел, ще подложим него и сестра му на двайсет и четири часово наблюдение.
— Това означава всяко тяхно движение извън палата им на Ноб Хил – добави Бронсън.
Един от агентите вдигна ръка.
— Сър, ще ни трябват снимки за идентификация, след като повечето от нас нямат представа как изглеждат.
Бронсън вдигна дебела папка на масата.
Бяха им направени снимки, докато са навън из града.
— Кой ги направи? – попита Бел.
Бронсън се усмихна и кимва към един от агентите си отсреща на масата.
—Дик Крауфорд е първокласен фотограф.
Кромуел не са ли заподозрели фотограф, който ги преследва и ги снима? – попита Къртис.
Бронсън кимна на Крауфорд.
— Дик, обясни на всички тук как ги щракна, без да загреят.
Крауфорд имаше тясно и вечно намръщено лице с малка челюст и рунтави вежди под плешивото теме. Сериозен мъж, той никога не проявяваше склонност към хумор.
— Бях облечен в работен комбинезон и носех сандък за инструменти с малка дупка, изрязана в единия край за лещата на фотокамерата. Трябваше само да бръкна в сандъка, за да настроя фокуса и да снимам. Изобщо не се досетиха и нито веднъж не погледнаха към мен. – След това постави на масата малък фотоапарат и обясни приложението му. – Това, което виждате, е фотокамера Кодак, която прави снимки с размер на пощенски картички.
Докато Крауфорд говореше, Бронсън раздаде снимки на Джейкъб и Маргарет Кромуел.
— Ще забележите, че снимките са забележително контрастни и ясни – продължи Крауфорд. – Уникалното качество на камерата е в това, че за разлика от други камери с фиксиран фокус мога да настройвам разстоянието с помощта на колелцето, което виждате отстрани. След това ми остава само да натисна един бутон и лещата ще изскочи напред, за да коригира разстоянието за експониране.