Unknown

Минутната стрелка прещрака над часовата и двете засочиха дванайсет часа, когато тя взе чантичката си, сложи си шапката и излезе от кабинета. През цялото време поглеждаше с едно око към вратата за кабинета на Кромуел. Подмина асансьора и затича надолу по стълбището към фоайето. Мина през големите крила на входната врата, зави и забърза по Сътър стрийт към Монгомъри. Улиците и тротоарите бяха оживени през обедната едночасова почивка и й отне цели десет минути, докато се промуши през тълпите. Щом стигна до ъгъла застана там и огледа наоколо, но не видя никой, който да гледа или да идва към нея. Изобщо не беше се срещала с Бронсън и нямаше представа как изглежда.

След минута вниманието й, както и на много от хората, минаващи по улицата, бе привлечено от голяма червена кола, която с лекота се провираше през трафика. Външността й излъчваше груба сила, сякаш фучеше по паважа, въпреки че се движеше с не повече от 32 км/ч. Яркочервената й боя бе ръчно излъскана до блясък. Всичко в машината внушаваше елегантност и мощ.

Съсредоточена в колата, така и не забеляза мъжа зад волана, докато той не спря пред нея и й каза:

— Моля, качете се, Марион.

Пребледня, едната й ръка излетя нагоре и се хвана за гърлото щом осъзна, че е зяпнала във виолетовите очи на Айзък Бел, които сякаш пронизаха душата й.

— Айзък – промълви тя стъписана. – Джейкъб ми каза, че си мъртъв.

Той протегна ръката си, хвана нейната и я издърпа на кожената пътническа седалка с лекота и сила, които я изумиха.

— Ето доказателство, че не бива да вярваш на всичко, което чуваш.

Пред очите на тълпата, насъбрала се около колата, Бел я прегърна през кръста. След това я придърпа към себе си и я целуна.

— Айзък! – ахна Марион, след като я пусна. В протеста й имаше повече радост, отколкото смущение. – Не пред всички тези хора!

Тълпата, вече насъбрала се да гледа колата, започна да забавлява с мъжа и жената на предните седалки. Зяпачите започнаха да ръкопляскат и весело да подвикват.

Бел се отдръпна и се усмихна лукаво.

— Не можах да устоя на толкова красива дама.

Марион беше почти зашеметена от мига. Почти, но не съвсем.

— Може ли да се отдалечим, моля те?

Бел се засмя, вдигна бомбето си за хората, които го поздравяваха, и превключи локомобила на първа. Натисна леко педала на газта и подкара по улицата между гъстия трафик. Продължи на север по Монгомъри, преди да завие в Китайския квартал. Свърна в една странична уличка и спря зад голям китайски ресторант, боядисан в червено и златно, с покрив тип пагода. Чакащият там служител се поклони.

— Ще наблюдавам колата ви, сър.

Бел му даде бакшиш, от който очите на сервитьора се опулиха.

— Разчитам на теб.

След това помогна на Марион да слезе от седалката.

— „Императрицата на Шанхай“ – промълви тя, загледана към пищно орнаментирания вход. – Винаги съм искала да ям тук.

— Силно го препоръчаха.

— Учудих се откъде знаеш за задния паркинг.

След като влязоха в дълъг коридор, ги посрещна красива жена с дълга лъскава черна коса, облечена в китайска копринена рокля, срязана високо отстрани. Отведе ги по стълбище до малка интимна трапезария и ги настани. Докато проучваха менюто, донесоха чайник и им сипаха чай.

— Накуцваш – отбеляза Марион.

— Малък спомен от Телърайд, Колорадо.

Едва сега забеляза превръзката на главата му, щом свали бомбето си. Марион се намръщи и повдигна вежди.

— Друг спомен ли?

Кимна и й се усмихна дръзко.

Марион го погледна в очите и погледът й се замъгли.

— Не знаеш колко съм щастлива, че не си убит.

— Шефът ти определено се опита.

— Господин Кромуел! – възкликна тя и тревогата замени състраданието й. – Не разбирам.

— Той е човекът, който ме простреля и уби агент на Ван Дорн, който ми бе приятел.

— Не може да говориш сериозно.

— Харесва ли ти или не, Джейкъб Кромуел е Бандита касапин, обрал над двайсет банки през последните дванайсет години и убил близо четирийсет невинни хора.

— Това е лудост! – Марион прехапа устна. Изглеждаше напълно объркана, все едно, че няма накъде да се обърне. – Не е възможно да е направил каквото казваш.

— Казвам самата истина – заяви Бел сдържано. – Имаме улики. Може би недостатъчно, за да го обвиним, но всичко сочи към него.

— Но той е помогнал на толкова много хора в нужда – възрази тя.

— Фасада – отвърна Бел ледено. – Вдигнал е стена около империята си, пазена от армия добри граждани, които вярват, че двамата с Маргарет са щедри хора, които от чисто сърце помагат на бедняците. Това е игра. На Кромуел не му пука изобщо за бедните. Използва ги, за да постигне своите цели. В очите на корумпираните политици не може да направи нищо лошо, докато ги поддържа с тайни дарения.

Объркана, Марион отпи от чая си. Ръката й видимо трепереше.

— Просто отказвам да го повярвам – промълви тя.

Бел посегна над масата и взе ръцете й в своята.

— Повярвай ми, Марион, истина е. Погледнах го в очите и го познах в мига, в който ме простреля в банката в Телърайд.

Тя издърпа ръцете си и ги стисна силно.