— Маскировката му беше гениална и двамата с Ървайн бяхме неподготвени. Но в ума ми няма съмнение. Лицето в банката, което разпознах, беше Кромуел, облечен в женски дрехи. Двамата с Парди идентифицирахме и сестра му, Маргарет, отседнала в града, за да му помогне в обира.
Ван Дорн извади кутия с пури от джоба на елека си, извади дълга тънка хаванска пура и я разпали с клечка кибрит, която драсна в палеца си.
— Нелогично изглежда. Щом Кромуел е богат, притежава банка с активи в милиони и живее на Ноб Хил в Сан Франциско, какво печели, като рискува всичко това и залага на банкови обири и убийства?
— Според това, което успях да събера, парите, които е крал, ги е използвал, за да изгради банковите си активи.
— Но защо сега, след като е финансово осигурен и банката му е стабилна? Защо продължава криминалните авантюри?
Бел се загледа през прозореца в синьото небе над града.
— Простият отговор е, че човекът е луд. Сглобих му профил в ума си. Сигурен съм, че краде и убива, защото го забавлява. Парите вече не са целта му. Загубили са важността си. Като човек пристрастен към уиски или опиум, го влече да сее погром и смърт. Вярва си, че е недосегаем от силите на правосъдието. Смята, че е непобедим и всеки криминален акт за него е предизвикателство в надиграването на закона.
— Трябва да признаеш… – Ван Дорн издуха голям кръг дим в стаята. – Дотук доста успешно направи нас и всеки полицейски служител западно от Мисисипи да изглеждаме като тайфа аматьори.
— Кромуел не е безгрешен. Той е човек, а всеки човек прави грешки. Когато дойде моментът, смятам да съм там.
— Накъде ще продължиш оттук?
Бел направи гримаса.
— Ще ми се всички да престанат да ме питат това.
— Е?
Бел погледна Ван Дорн съсредоточено и спокойно.
— Ще се върна в Сан Франциско и ще съставя дело срещу Кромуел.
— Според това, което ми каза, няма да е лесно. Имаш малко доказателства, за да внесеш дело. Защитата ще те разпъне на свидетелската банка. Ще ти се изсмее на твърдението, че си разпознал мъж, преоблечен като жена и ще заяви, че е било невъзможно да направиш разликата. А без друг свидетел или пръстови отпечатъци трябва да кажа, че каузата ти е загубена.
Бел го изгледа ледено.
— Намекваш да се оттегля от разследването?
Ван Дорн се намръщи.
— Нищо такова не намеквам. Само изтъквам фактите. Знаеш съвършено добре, че този случай е приоритетен в агенцията. Няма да отдъхнем, докато не видим Кромуел зад решетките.
Бел леко опипа скулата си, сякаш за да се увери, че раната още си е там.
— Веднага щом подредя някои неща тук в Денвър, се връщам в Сан Франциско.
— Мога да уредя екип от агенти да ти помага. Трябва само да поискаш.
Бел поклати глава.
— Не. С Къртис като моя дясна ръка и с подкрепата на Бронсън и агентите в офиса му, ще имам цялата работна сила, която ще ми трябва. По-добре да продължим прикрито, без армия от агенти, които да причиняват усложнения.
— А полковник Дензлър и Департамента за криминално разследване във Вашингтон! Може ли правителството да е от помощ по този проблем?
— Да, но само в подходящия момент. Кромуел има невероятно влияние в политическия и финансов елит в Сан Франциско. Той е най-видният филантроп в града. Ако съберем достатъчно улики и го обвиним, приятелите му ще барикадират фургоните и ще се бият с нас на всяка стъпка. В този момент ще ни трябва цялата помощ от федералното правителство, която можем да получим.
— Какъв е планът ти?
— В момента нямам готов план. Кромуел е спокоен, тъп и щастлив, без да си дава сметка, че стягаме кръга около него с всеки изтекъл ден.
— Но не си по-близо до залавянето му, отколкото преди три седмици.
— Да, но сега имам предимство.
Ван Дорн вдигна вежди с любопитство и попита скептично:
— И що за предимство е то?
— Кромуел не знае, че все още съм жив.
— Ще дойде като удар по самочувствието му, когато разбере, че си възкръснал.
Бел леко се усмихна.
— Разчитам на това.
~28~
Поражението върху Кромуел от куршума на Бел не беше сериозно. Отложи лечението си докато се върне с Маргарет в Сан Франциско, където почистиха входно-изходната рана на хълбока с антисептик, зашиха я и я превързаха. Докторът, стар приятел, не зададе никакви въпроси, но Кромуел все пак го излъга как сам се прострелял при злополука, докато почиствал пистолет. Тъй като жена му получи щедро дарение от Кромуел за малкия си проект, балетната компания на Сан Франциско, докторът не попълни полицейско донесение и се закле да не споменава вече за инцидента.
Кромуел се върна в офиса си в банката и бързо навлезе рутинната дейност с управлението на финансовата си империя. Първият му проект за деня бе да напише реч, която да произнесе на откриването на старчески санаториум, основан и построен благодарение на щедростта му. Скромността не беше от добродетелите и той нарече болницата „Санаториум Джейкъб Кромуел“. Повика Марион Морган да препише бележките му по речта.
Тя седна на стола до бюрото му и го погледна съсредоточена
— Простете ми, че питам, господин Кромуел, но добре ли се чувствате? Изглеждате малко пребледнял.
Усмихна се с усилие и инстинктивно, съвсем леко се опипа по хълбока.