Unknown

— Не знам защо изобщо не бях се сещал за това преди. – Вдигна непохватно кожената си пола и седна на пейката до Маргарет. – Кажи ми, скъпа сестро, какво научи, откакто си тук?

Маргарет му разказа как се е сприятелила с шерифа и жена му. Връчи му скица, която бе нахвърлила на вътрешността на Първа национална банка „Телърайд“ и описание на служителите. Докладът й включи пристигането на товара със заплати от банката в Денвър и броенето на сумата днес, преди да се изпрати до мините утре.

Кромуел погледна часовника си.

— Имаме още един час преди банката да затвори. Най-добрия момент да приберем валутата и да напуснем града.

— Забелязах един мъж да се мотае на гарата. Не бих могла да кажа със сигурност, но подозирам, че може да е агент на Ван Дорн, дошъл да те търси.

Кромуел помисли.

— Дори ако Ван Дорн праща агенти да наблюдават пристигания и заминавания при превози на заплати, гонят само един призрак. Няма как да знаят къде ще е следващият ми удар.

— Ако са се досетили за вагона ти, добре е, че го пребоядиса. – Тя го погледна въпросително: – Как точно очакваш да се измъкнем чисто, след като обереш банката?

Кромуел се усмихна хищно.

— Кой ще заподозре две спретнато облечени привлекателни дами, които бавно излизат от града в двуколка с един кон?

Тя го прегърна през раменете.

— Простият план е най-добрият план. Гениален си, братле. Никога няма да спреш да ме удивляваш.

— Благодаря за комплимента – отвърна той и стана. – Нямаме много време. Заплатите чакат.

— Какво искаш от мен?

— Иди до конюшнята и вземи коня ми и двуколката. Казах на собственика, че сестра ми ще намине да вземе возилото. След това чакаш при задния вход на банката.

* * *

Докато Къртис наблюдаваше градската гара и железопътната линия, Бел и Ървайн бяха заели местата си в банката на Телърайд. Седнал в кабинета на Мъри Окснард, Бел започваше да мисли, че е заложил на погрешния кон. Оставаха още десет минути до часа на затваряне, а от бандита нямаше и помен. В ролята си на касиер, Ървайн вече се приготвяше да затваря гишето, в очакване на последния клиент.

Бел хвърли поглед към колта автоматик, калибър 45, който беше оставил в едно отворено чекмедже на бюрото и съжали, че вероятно няма да се стигне до използването му по Бандита касапин. Пръсването на главата му щеше да е прекалено добре за него. Не и след като бе убил толкова много нищо неподозиращи хора. Вярно, смъртта му щеше да спести на данъкоплатците разходите по делото. Но му предстоеше да признае поражение и да започне отново с нищожните улики, до които бе успял да се докопа с агентите си.

Ървайн отиде до вратата на кабинета и се облегна на рамката.

— Не мога да отрека, че беше добър опит – каза стегнато.

— Изглежда бандитът не захапа въдицата – отвърна Бел замислено.

— Може би не е прочел статията във вестника, защото не живее в Сан Франциско.

— Така започва да изглежда.

Точно в този момент входната врата се отвори и в банката влезе жена, облечена в пола от шевро. Шапката й беше придърпана толкова ниско напред, че скриваше очите й. Бел надникна покрай Ървайн, но се отпусна, след като видя просто една добре облечена жена. Кимна на Ървайн, а той се върна в касиерската си кабина и каза:

— Мога ли да ви помогна с нещо, мадам?

Кромуел вдигна леко глава, за да може да види лицето на касиера. Изведнъж се вцепени, жегнат от тревога, след като моментално си спомни агента на Ван Дорн, един от мъжете, които седяха с Бел и Бронсън в трапезарията на „Бохемиън клъб“ едва преди няколко дни. Не отговори на Ървайн от страх, че гласът му ще го издаде. Напрежението го обзе, след като осъзна, че това е капан. Последва пауза, докато навеждаше отново глава и умът му трескаво затърси решения. Предимството му бе, че агентът не беше го разпознал, не и облечен като жена, и не си даваше сметка, че бандитът е на по-малко от четири стъпки от другата страна на тезгяха.

Можеше да застреля агента и да прибере колкото пари имаше, а сейфа, или просто да се обърне и да излезе от банката. Избра второто и тъкмо се канеше припряно да се оттегли, когато Бел излезе от кабинета. Кромуел моментално го разпозна. За първи път в криминалната си кариера го жегна паника.

— С какво мога да ви помогна, мадам? – повтори Ървайн, смътно зачуден защо жената не му отговори първия път.

Бел вече го гледаше с озадачено изражение на лицето, сякаш клиентката му изглеждаше позната. Бел беше майстор в разпознаването и притежаваше фотографска памет за лица. Очите му издадоха, че се опитва да си спомни къде я беше виждал. След това погледът му се спря на ръцете на Кромуел, покрити с кожени ръкавици. Изведнъж, сякаш беше видял привидение, осъзна, че гледа бандита. Осъзнаването го удари като чук в главата. Очите на Бел се разшириха и той ахна:

— Ти!