Unknown

— Миньорите са стабилни хора и рядко си позволяват да нарушат закона. Освен кръчмарските свади от време на време или някое убийство, когато страстите се нажежат, градът е доста мирен.

— Когато бях в банката видях, че сейфът изглежда много здрав и сигурен.

— Здрав е, да – отвърна Парди, докато палеше лулата си. – Пет заряда динамит не могат да го отворят.

— И банковият управител е единственият, който знае комбинацията?

Въпросът, идващ от устата на жена, се стори странен на Парди, но отвърна без колебание:

— Всъщност, заключващите лостове са настроени така, че да се отключват всяка сутрин в десет часа. В три часа следобед управителят затваря вратата и наглася лостовете.

— Някой в „Сребърната красавица“ ми каза, че Бъч Касиди ограбил местната банка.

Парди се засмя.

— Това беше отдавна. Никакъв банков обир не сме имали

оттогава.

Маргарет се опасяваше да не прекали с въпросите си, но трябваше да събере още информация, ако искаше брат й да успее с удара

— Миньорските заплати. Директно до компаниите ли се носят щом пристигне сумата?

— Парди поклати глава и пусна версията на Бел.

— Сумата пристигна днес и отиде директно в банката. Утре ще бъде преброена и пратена до мините вдругиден.

— Има ли допълнителна охрана в банката, за да пази парите?

— Не е нужно – отвърна Парди. – Всеки, който се опита да обере банката, няма да стигне далече. С телеграфните линии покрай железопътното трасе, служителите на закона в района ще бъдат предупредени и ще пратят хайки да чакат крадците, когато се опитат да се измъкнат.

— Значи е невъзможно такова престъпление да се извърши успешно?

— Мисля, че би могло да се каже така – отвърна убедено Парди. – Не би могло да успее.

Маргарет напусна дома на Парди и пое към „Сребърната красавица“. Щом се отдалечи достатъчно и се скри от погледите им, сви по една странична уличка и затича към хотел „Ню Шеридан“, за да опакова оскъдните си дрехи. Чувстваше се доволна от себе си и не можеше да повярва на късмета си. Отсядането при шерифа и жена му щеше да й осигури достъп до по-голямата част от града. Щом брат й пристигнеше, щеше да разполага с достатъчно информация, за да планира престъплението безопасно.

Единственият й проблем беше местонахождението на брат й. Доколкото знаеше, все още не бе пристигнал в града, а утре беше единственият ден, в който заплатите можеше да се откраднат, преди да отидат в мините за раздаване на миньорите. Започна да изпитва все по-силна тревога.

~26~

На другата сутрин една чернокоса жена подкара спретната двуколка, теглена от дорест кон по пътя за Телърайд. Пътят водеше от Монтроуз, общност от скотовъдни ферми и спирка на Южни железници „Рио Гранде“. Беше пристигнала от Денвър и нае возилото и коня в местната конюшни беше в дълга пола от шевро над чифт островърхи кожени ботуши. Тялото й над кръста беше покрито с хубаво изплетен зелен пуловер под палто от вълча кожа. На главата й беше кацнала дамска каубойска шапка с плоско дъно. Беше облечена модата на Запада, но без да изглежда натрапчиво.

Излезе на Колорадо авеню, подмина съдебната сграда на окръг Сан Мигел и дръпна поводите на коня пред градската конюшня. Слезе от двуколката и го върза за коневръза. Собственикът на конюшнята излезе и вдигна шапката си за поздрав.

— Добро утро, мадам. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да, чудя се дали ще сте така добър да нахраните и напоите коня ми. Трябва да хвана пътя обратно за Монтроуз днес следобед.

— Да, мадам – отвърна собственикът учтиво, изненадан от леко дрезгавия глас. – Ще се погрижа. Междувременно ще затегна предните ви колела. Изглеждат ми малко разхлабени.

— Много сте мил, благодаря ви. А, между другото сестра ми ще дойде за двуколката и ще ви плати.

— Да, мадам.

Жената напусна конюшнята и продължи една пресечка нагоре до хотел „Ню Шеридан“. Приближи се до рецепцията и попита администратора:

— Имате ли регистрирана тук мис Рейчъл Джордан?

Служителят поклати глава, изгледа привлекателната според него жена и отвърна:

— Не, мадам, вчера вечерта напусна. – Замълча, обърна се и извади плик от слота за пощата и връзка ключове. – Но каза ако някой попита за нея, да му дам това.

Жената благодари на служителя, излезе на тротоара, отвори плика и прочете бележката. Пъхна я в чантичката си и тръгва из града. След малко вървене стигна до гробището „Самотното дърво“, на един хълм северно от река Сан Мигел. Мина през портата и закрачи между паметниците, като забеляза, че повечето покойници са загинали от минни злополуки, снежни свлачища и миньорска туберкулоза.

На една пейка край гробищната алея седеше хубава русокоса жена. Беше се отпуснала назад и се грееше на слънцето. С крайчеца на окото си забеляза приближаването на другата жена. Изправи се и погледна непознатата, които се спря и я изгледа отгоре Маргарет се разсмя.

— Боже мой, Джейкъб – ахна най-сетне тя. – Това е най-находчивата маскировка, която си измислял някога.

Кромуел се усмихна.

— Помислих си, че ще я одобриш.

— Добре е, че си нисък, тънък и жилав.