Уикендът на Остърман

Джоу погледна след нея. Не възнамеряваше да ходи в службата до средата на седмицата, но сега трябваше да промени решението си. Сутринта щеше да замине за Ню Йорк.

* * *

В неделя следобед, между пет и шест часа. Танър се затваряше в кабинета си, стая, облицована с орехова ламперия и три телевизора, и гледаше три различни интервюта едновременно.

Алис знаеше, че мъжът й трябва да гледа. Като директор на отдел „Новини“ в „Стандард Мючуъл“ част от работата му беше да следи конкуренцията. Алис обаче мислеше, че има нещо злокобно човек да седи сам в полуосветена стая и да гледа едновременно три телевизора, и непрекъснато мърмореше.

Днес Танър напомни на жена си, че ще трябва да пропусне следващата неделя, Бърни и Лийла щяха да бъдат тук и нищо не можеше да попречи на уикенда на Остърман. И така, той седеше в затъмнената стая и прекрасно знаеше какво ще види.

Всеки директор на отдел „Новини“ на телевизионна компания имаше своя любима програма, на която посвещаваше повече време. За Танър това беше предаването на Удуърд — половин час в неделя следобед, през които най-добрият новинар в бизнеса интервюираше един-единствен човек, обикновено противоречива фигура, изпълнила в момента заглавията в пресата.

Днес Чарлс Удуърд интервюираше заместник-министъра Ралф Аштън от Министерство на външните работи. Изведнъж се оказа, че самият министър в момента не е на разположение, ето защо Аштън трябваше да заеме мястото му.

Министерството беше допуснало огромна грешка. Аштън беше безмозъчен бивш бизнесмен, чието единствено ценно качество беше способността да прави пари. Някой беше направил голям пропуск, като го беше избрал да представлява правителството. Освен ако не съществуваха други мотиви.

Удуърд щеше да го разпъне на кръст.

Докато слушаше безсмислените отговори на Аштън, Танър си даде сметка, че много хора във Вашингтон скоро щяха да започнат да си телефонират един на друг. Учтивата интонация на Удуърд не можеше да скрие растящата му враждебност към заместник-министъра. Журналистическият му инстинкт не беше задоволен. Скоро тонът му щеше да стане леден и Аштън щеше да бъде сразен. Любезно, без съмнение, но все пак сразен.

Когато гледаше подобни неща, Танър се смущаваше.

Увеличи звука на втория телевизор. Със скучен глас водещия запознаваше зрителите с живота и длъжностите на членовете на експертната комисия, които щяха да задават въпроси на представител на Обединените нации от Гана. Чернокожият дипломат изглеждаше така, сякаш го караха към гилотината пред няколко мадам Дефарж от мъжки пол. Много бели, добре платени мадам Дефарж.

Нямаше никаква конкуренция.

Третата програма беше по-добра, но и тук нямаше конкуренция.

Танър реши, че е гледал достатъчно. Той беше много по-добър, за да се тревожи. Сутринта щеше да си пусне лентата с интервюто на Удуърд. Беше само пет и двайсет и слънцето все още огряваше басейна.

Чу виковете на дъщеря си, завърнала се от Кънтри-клуба, и гласовете на приятелите на Реймънд откъм вътрешния двор, които неохотно си тръгваха. Семейството му се беше събрало. Тримата вероятно седяха навън и го чакаха да свърши да гледа телевизия и да запали огъня за скарата. Щеше да ги изненада.

Изключи телевизорите и сложи бележника и молива на бюрото. Беше време да си пийне.

Танър отвори вратата на кабинета и влезе във всекидневната. През задните прозорци видя Алис и децата, които играеха на играта „Направи като мен“. Те скачаха от водата в невисокия трамплин като се смееха дружно.

Алис най-накрая получи спокойствие и щастие. Тя го заслужаваше, господи, тя го заслужаваше!

Танър гледаше жена си. Алис скочи с изпънати пръсти на краката във водата и бързо изплува, за да се увери, че всичко е наред с осемгодишната Жанет, която я беше последвала.

Удивително! След всичките тези години той обичаше жена си повече от всякога.

Спомни си патрулната кола, после пропъди мисълта от съзнанието си. Полицаите просто търсеха усамотено място, където да починат, или да изслушат необезпокоявани мача. Беше чувал, че полицаите правят така в Ню Йорк. А защо не и в Садъл Вали? В Садъл Вали беше далеч по-спокойно.

Навярно Садъл Вали беше най-спокойното място на света, или поне на Джон Танър му изглеждаше така в този неделен следобед.

* * *

Ричард Тримейн изключи единствения телевизор, който гледаше, десет минути след като Джон Танър беше изключил трите телевизора. „Метс“ в крайна сметка бяха спечелили.

Главоболието му беше минало, а заедно с него и раздразнението. Джини беше права, мислеше си той. Просто беше нервен. Нямаше причини да си го изкарва на семейството. Стомахът му вече беше по-добре. Малко храна щеше съвсем да го оправи. Може би щеше да се обади на Джони и Али и да заведе Джини да поплува в басейна им.

Джини непрекъснато го питаше защо нямат собствен басейн. Не беше тайна, че доходите им няколко пъти надвишаваха доходите на семейство Танър. Всеки можеше да го види. Но Тримейн знаеше защо.