Уикендът на Остърман

Ричард Тримейн седеше в прохладната си всекидневна и наблюдаваше „Метс“, които водеха с шест пробега1. Завесите на големите еркерни прозорци бяха събрани.

Изведнъж Тримейн стана от стола и отиде до прозореца. Патрулната кола отново беше тук. Само че сега стоеше почти неподвижно.

— Ей, Джини! — изпика той на жена си. — Ела за минутка.

Вирджиния Тримейн слезе грациозно по трите стъпала към всекидневната.

— Какво има? Не ме викаш, за да ми кажеш, че твоите „Метс“ или „Джетс“ са спечелили играта?

— Снощи, когато Джон и Алис бяха вкъщи… той и аз … прилично ли се държахме? Искам да кажа, не бяхме много шумни, нали?

— И двамата бяхте гипсирани. Но приятни. Защо?

— Знам, че бяхме пияни. Беше отвратителна седмица. Но нали не направихме нищо необичайно?

— Не, разбира се. Адвокатите и журналистите са модел на приличие. Защо питаш?

— Проклетата полицейска кола минава покрай нас за пети път.

— О! — Вирджиния почувства как стомахът й се сви. — Сигурен ли си?

— Човек не може да не забележи там кола през деня.

— Да, мисля, че не може… Каза, че седмицата е била отвратителна. Нима този ужасен човек се опитва да…

— О, Господи, не! Помолих те да го забравиш. Той само много приказва. Прие случая прекалено лично.

Тримейн продължи да гледа през прозореца. Полицейската кола се отдалечаваше.

— Обаче те е заплашил. Ти каза че го е направил. Твърдял, че има връзки…

Тримейн бавно се обърна и погледна жена си.

— Всички имаме връзки, нали? Някои чак в Швейцария.

— Моля те, Дик, това е абсурдно.

— Естествено. Колата замина… вероятно няма нищо. През октомври отново ще получат увеличение на заплатите. Навярно търсят къщи за купуване. Копелета! Получават повече от мен, след като пет години съм учил право.

— Ако питащ мен, мисля, че си малко нервен от главоболието.

— Може би си права.

Вирджиния гледаше мъжа си. Той продължаваше да се взира през прозореца.

— Прислужницата иска да си вземе свободен ден в сряда. Ще обядваме навън, нали.

— Да.

Той не се обърна.

Жена му се изкачи обратно във вестибюла и погледна назад към мъжа си. Сега той гледаше нея. На челото му бяха избили капчици пот, а стаята беше прохладна.

* * *

Патрулната кола на Садъл Вали се отправи на изток към шосе 5, главната връзка с Манхатън, който се намираше на двайсет и шест мили. Спря на едно отклонение, издигнато над изход 10 А. Полицаят от дясно на шофьора извади бинокъл от жабката и започна да оглежда внимателно колите, които слизаха от рампата на изхода. Бинокълът беше с лещи на „Цайс Икон“.

След няколко минути полицаят потупа по ръката шофьора Дженкинс и той погледна през отворения прозорец. Дженкинс му направи знак да му даде бинокъла, доближи го до очите си и проследи автомобила, който колегата му беше посочил. Изрече само една дума:

— Разбрано.

Дженкинс запали колата и потегли на юг. Вдигна слушалката на радиотелефона.

— Обажда се кола 2. Движим се на юг по Реджистър Роуд. Следим зелена лимузина форд, нюйоркска регистрация. Пълна е с негри или пуерториканци.

Отговорът се чу в слушалката, придружен от пукане:

— Прието, кола 2. Преследвайте ги, по дяволите!

— Дадено. Няма проблеми. Край.

Патрулната кола сви наляво и се спусна по дългия наклон към шосе 5. Вече на магистралата Дженкинс рязко натисна педала на газта и колата се втурна по гладката повърхност. След шейсет секунди километражът показваше деветдесет и две мили в час.

Четири минути по-късно патрулната кола намали скоростта, навлизайки в голям завой. На няколкостотин ярдаслед завоя имаше две алуминиеви телефонни будки — стъкло и метал, отразяващи яркия блясък на юлското слънце.

Полицейската кола спря и спътникът на Дженкинс слезе.

— Имате ли един дайм2?

— За Бога, мистър Макдърмът! — изсмя си Дженкинс. — От петнайсет години сте в разузнаването, а не си носите монети, за да осъществявате връзка.

— Не се правете на много умен! Имам една, но е от никел и е с „индианска глава“3.

— Заповядайте. — Дженкинс извади монета от джоба си и я подаде на Макдърмът. — Някоя антибалистична ракета ще ви направи беля и вие няма да използвате дайм с образа на Рузвелт4, за да дадете сигнал за тревога.

— Не знам дали бих го направил.

Макдърмът се приближи до телефонната будка, бутна скърцащата блестяща врата и набра нулата. В будката беше задушно, спареният въздух не помръдваше и той задържа с крака си вратата отворена.

— Ще обърна — извика Дженкинс от прозореца на колата. — Ще ви взема от другата страна на завоя.

— Добре… Централа. Разговор за тяхна сметка с Ню Хампшир. Код 3-1-2. 65401. Ще говори мистър Ледър.

Нямаше грешка. Макдърмът беше поискал разговор с щата Ню Хампшир и телефонистката го свърза. Тя не можеше да знае, че този номер няма да предизвика звън на телефон в щата Ню Хампшир. Защото някъде в един подземен комплекс, състоящ се от хиляди телефонни линии, малко реле се задействаше, върху площ от четвърт инч падаше миниатюрна магнитна пластинка и осъществяваше друга връзка. В резултат позвъня телефон на двеста мили южно от Садъл Вали в двуетажна къща от червени тухли, обградена с дванадесет футова ограда, по която течеше електрически ток.