Уикендът на Остърман

Тази къща представляваше едно от десетина грижливо охранявани здания, които образуваха единен комплекс. Веднага след ограда започваше гъста гора. Това място се наричаше Маклейн в щата Вирджиния. Постройката принадлежеше на Централното Разузнавателно Управление, оградено от целият свят и надеждно защитено и независимо.

Седящият зад работното бюро човек в офис на вторият етаж облекчено въздъхна и изгаси в пепелника недопушената си цигара. Той чакаше с нетърпение това позвъняване и проследявайки с удовлетворение как ролките на записващото устройство автоматично се задействаха, вдигна слушалката.

— Говори Андрус… Да, да, аз ще платя за разговора, — отговори той на телефонистката.

— Докладва Садъл Вали… — се чу от другия край на линията.

— Говорете. Магнетофона е включен.

— Всички заподозрени са на мястото. Кардоне току що се върна със семейството си от летище „Кенеди“.

— Ние знаем, че той е долетял.

— Тогава за какъв дявол се мотаем тук?

— Там при вас е опасно. Можел е да попадне на авария.

— В неделя през деня?

— Както и по всяко друго време… Искате ли статистика с нещастните случаи във вашия участък?

— Ама и вие с тези компютри…

Андрус повдигна рамене. Оперативните агенти винаги намираха за какво да недоволстват.

— Значи всичките трима си седят по домовете, правилно ли ви разбрах?

— Да, Танер, Тримейн и Кардоне. Всички, за които говорехме. Първите двама вече ги забелязахме. Към Кардоне ще наминем след няколко минути.

— Има ли още нещо?

— Засега не.

— Как се чувства супрагата?

— Лилиан все се заглежда към местните имоти. Все още иска да купи къща като тези тук. Завиждам на Дженкинс — той е ерген…

— При нашето заплащане, Макдермът, едва ли нещо ще купиш.

— Аз точно това и казах, но тя продължава да ме навива.

Андрус се намръщи.

— Чувам, че там плащат още по-малко.

— Не може да бъде… А ето го и Дженкинс дойде. Добре, ще поддържаме връзка.

* * *

Джоузеф Кардоне приближи с кадилака си по кръговата пътека и спря до каменните стъпала, водещи към масивните дъбови врати. Изключи мотора, разпери рамене и с удоволствие се протегна, като едва не закачи със сгънатите си в лактите ръце тапицерията на автомобила. След това въздъхна и се обърна назад, за да събуди своите двама сина — на шест и седем години. Дванадесетгодишната му дъщеря не спеше. Тя четеше комикс.

До него седеше жена му Бети. Тя погледна през прозореца на колата.

— На гости е добре, а вкъщи е по-добре.

Кардоне се разсмя и погали с тежката си длан рамото на жена си.

— Сигурно е така, ти наистина ли така мислиш?

— Разбира се.

— Виж ти… винаги когато се върнем тук повтаряш тези думи.

— Имаме чудесен дом, — усмихна се Бети.

Кардоне отвори задната врата на автомобила обръщайки се към дъщеря си:

— Ей, принцесо! Изведи братята си и помогни на майка ти с по-леките неща.

След това извади ключа от патрона на запалването и се отправи към багажника.

— А Лиза къде е?

— Тя няма да дойде до вторник. Не забравяй, че ние дойдохме три дни по-рано. Освободих я за цялото време на нашата отпуска.

Кардоне се намръщи. Мисълта, че ще се наложи да прекарат два дни без домашната прислужница не предизвика в него особен оптимизъм.

— Нищо, ще отидем някъде да хапнем.

— Днес нямаме друг избор. Замразените продукти се размразяват прекалено бавно.

Бети Кардоне се изкачи по стълбите към вратата, като пътьом извади от чантичката си ключ.

Джоу не реагира на нейната реплика. Той обичаше да похапва, но не понасяше гозбите на жена си. Богатите наследнички от Честнът Хил никога нямеше да достигнат в кулинарията такива висоти, каквито са достъпни за всяка италианска прислужница от Филаделфия.

След около час, мощният климатик прогони застоялият за две седмици въздух и в къщата стана прохладно. Джоу винаги се интересуваше от подобни вещи, а сега, когато забогатя и достигна високо положение в обществото още по придирчиво следеше за тях. Излезе на терасата и с удоволствие хвърли поглед към поляната пред дома. Там сред кръглата ярко зелена полянка и оградена с камъни сива пътека за автомобила растеше огромна върба. Градинарите внимателно се грижеха за всичко това. Така и трябваше, вземаха безбожно скъпо. Макар че разходите вече въобще не го интересуваха.

Изведнъж помръдна. Ето я отново. Патрулната кола. Виждаше я за трети път, откакто беше излязъл от магистралата.

— Ей! спрете!

Двамата полицаи в колата се спогледаха за момент, готови да изчезнат. Но Кардоне изтича до бордюра на тротоара.

— Ей!

Патрулната кола спря.

— Да, мистър Кардоне?

— Какво стана с полиция напоследък. Случило ли се е нещо?

— Не, мистър Кардоне. Сезон на отпуските. Само проверяваме по графика кога се връщат жителите на селището. Очаквахме ви днес следобед и просто искахме да проверим дали сте вие. За да отметнем къщата ви от списъка.

Джоу наблюдаваше внимателно полицая. Беше му ясно, че лъже, а и полицая знаеше това.

— Изкарвате си парите.

— Стараем се, мистър Кардоне.

— Обзалагам се, че е така.

— Приятен ден, сър.

Колата потегли рязко.