Уикендът на Остърман

Вторник, 3:30 часа сутринта калифорнийско време

Белият френски телефон с приглушения си холивудски звънец иззвъня пет пъти. Лийла сънено си помисли, че е глупаво да го държат откъм страната на Бърни. Никога не събуждаше него, а само нея. Смуши го с лакът в ребрата.

— Скъпи… Бърни. Бърни! Телефонът.

— Какво? — Остърман отвори объркан очи. — Телефонът? О, да върви по дяволите! Как може човек да чува телефона? — Пресегна се в тъмнината и напипа тънката слушалка.

— Да?… Да, Бърнард Остърман е на телефона… Междуградски? — Покри слушалката с ръка, седна в леглото и се облегна назад. Обърна се към жена си: — Колко е часът?

Лийла запали нощната лампа и погледна часовника.

— Три и половина. Господи!

— Сигурно е някой идиот от онази хавайска серия. Там още няма полунощ. — Бърни се мъчеше да долови глас в слушалката. — Да, централа, чакам… Разговорът е от много далеч, мила. Ако е от Хаваите, могат да накарат онзи режисьор да седне на пишещата машина. Свършено е. Не трябваше въобще да се захващаме… Да… централа? Бихте ли побързали?

— Каза, че искаш да видиш онези острови, но без униформа, спомняш ли си?

— Извинете… Да, централа, Бърнард Остърман е на телефона, по дяволите! Да? Да? Благодаря, централа… Ало? Много слабо ви чувам. Ало?… Да, по-добре е. Кой се обажда?… Какво? Какво казахте?… Кой е! Как се казвате? Не ви разбирам. Да, чувам ви, но не ви разбирам… Ало?… Ало! Един момент! Казах един момент! — Остърман се обърна и провеси крака от леглото. Одеялата се изхлузиха след него и паднаха на пода. Започна да удря вилката на белия френски телефон. — Централа! Централа! Проклетата линия прекъсна!

— Кой беше? Защо крещиш? Какво казаха?

— Той… кучият син ревеше като бивол. Каза… каза да внимаваме за… Тан Ен. Нищо повече. Искаше да се увери, че съм чул думите. Тан Ен. Какво по дяволите е това?

— Как го каза!

— Тан Ен! Непрекъснато го повтаряше!

— Звучи безсмислено… От Хаваите ли беше? Каза ли телефонистката откъде е разговорът?

Остърман гледаше втренчено жена си на слабата светлина в спалнята.

— Да, чух ясно. Беше от чужбина… От Лисабон. От Лисабон, Португалия.

— Не познаваме никого в Португалия!

— Лисабон. Лисабон, Лисабон… — Остърман си повтаряше тихо името. — Лисабон. Не е замесен. Лисабон не беше замесен.

— Какво искаш да кажеш?

— Тан ЕН!…

— Тан… тан. Танър. Може ли да бъде Джон Танър? Джон Танър!

— Не е замесен!

— Това е Джон Танър — отговори тихо Лийла.

— Джони?… Какво имаше предвид с „внимавайте за“? Защо трябва да внимаваме? Защо ще се обажда в три и половина сутринта?

Лийла седна в леглото и посегна да вземе цигара.

— Джони има врагове. Раната, която отвори на пристанището в Сан Диего, все още не е заздравяла.

— Сан Диего — да! Но Лисабон?

— Миналата седмица „Дейли Върайати“ писа, че ще ходим в Ню Йорк — продължи Лийла, вдишвайки дълбоко дима от цигарата — и че навярно ще отседнем в бившите си съседи, семейство Танър.

— Е, и?

— Вероятно сме прекалено известни. — Тя погледна мъжа си.

— Може би ще е добре да се обадя на Джони. — Остърман посегна към телефона.

Лийла го хвана за ръката.

— Полял ли си?

Остърман отново легна.

* * *

Джоу отвори очи и погледна часовника си. Шест и двайсет и пет. Беше време да става, да се пораздвижи малко в салона. Можеше да отиде в Клуба да поиграе един час голф.

Обичаше да става рано, за разлика от Бети. Винаги, когато имаше възможност, тя спеше до обед. Спяха на отделни двойни легла, защото на Джоу му беше известно, че две тела под общата завивка взаимно се омаломощават с температурата си. Ползата от съня намаляваше почти наполовина, ако през цялата нощ леглото се споделяше с друг човек. Тъй като предназначението на брачното легло беше изключително сексуално, нямаше смисъл да губят ползата от съня.

В случая две двойни легла бяха най-подходящи.

Свърши десетминутната тренировка на велоергометъра и пет-минутните упражнения с гирите, които тежаха по седем фунта и половина. Сложи малките тежести на пода и тръгна към интеркома.

— Да? Кой е?

— Телеграма, мистър Кардионе.

— Кой?

— Пише Кардионе.

— Името ми е Кардоне.

— Не е ли Апъл Драйв 11?

— Идвам веднага.

Затвори интеркома и взе кърпа от закачалката, обви я около себе си и бързо излезе от салона. Това, което беше чул, не му хареса. Стигна до предната врата и я отвори. Пред него стоеше дребен мъж в униформа и дъвчеше дъвка.

— Защо не се обадихте? Доста рано е, нали?

— Указанията бяха да я доставя. Трябваше да дойда с кола дотук, мистър Кардионе. Почти петнайсет мили. Службата ни е денонощна.

Кардоне се подписа.

— Защо петнайсет мили? „Уестърн Юниън“ има клон в Ридж Парк.

— Не е от „Уестърн Юниън“, сър. Телеграмата е от Европа.

Кардоне сграбчи плика от ръката на униформения мъж.

— Изчакайте за момент. — Не искаше да изглежда възбуден, ето защо влезе спокойно във всекидневната. Спомни си, че беше видял чантата на Бети върху пианото. Извади две еднодоларови банкноти и се върна до вратата. — Заповядайте. Извинявайте, че е трябвало да се разкарвате дотук.

Затвори вратата и разкъса телеграмата.