Уикендът на Остърман

Остърман осъзна грешката си, Пъмфрит не беше нищо друго, освен куриер. Той пусна ръката на режисьора.

— Съжалявам, Еди. Извинявай… Имам много проблеми. Прости ми, моля те! Аз съм свиня.

— Добре, добре. Ти си прекалено напрегнат. Там е бедата. Много си напрегнат, приятелю.

— Този човек, Танър, сутринта ли ти се обади?

— Преди около два часа. Да ти кажа право, не го познавам.

— Виж, направил си е лоша шега. Разбираш ли? Няма да правя сериите, повярвай ми… Забрави за тях, чуваш ли?

— Шега?

— Честна дума. Ясно ли ти е?… Виж какво, говориха с мен и Лийла за един проект. Ще настоявам за теб като подходящ човек, какво ще кажеш?

— Ей, благодаря!

— Няма защо. Нека тази малка шега да си остане между нас. Може ли?

Остърман не си направи труда да изслуша докрай благодарствения отговор на Пъмфрит. Отдалечи се забързано по улицата на студиото към колата си. Трябваше да си иде вкъщи при Лийла.

На предната седалка на колата му седеше огромен мъж в шофьорска униформа! Той слезе, след като Бърни се приближи, и задържа вратата отворена.

— Мистър Остърман?

— Кой сте вие? Какво търсите в…

— Имам да ви предам нещо.

— Но аз не искам да го чуя! Искам да знам защо седите в колата ми!

— Внимавайте с приятеля си Джон Танър. Внимавайте какво говорите с него.

— Какво, за Бога, искате да кажете?

Шофьорът сви рамене.

— Аз просто ви предавам съобщение, мистър Остърман. А сега бихте ли искали да ви откарам вкъщи?

— Не, разбира се! Аз не ви познавам! Не разбирам…

Задната врата се затвори леко.

— Както желаете, сър. Просто се опитвам да бъда учтив с вас.

Шофьорът се обърна с хитра усмивка.

Бърни стоеше сам, неподвижен, и се взираше след него.

Вторник, 10:00 часа сутринта

— Застрашена ли е някоя от средиземноморските ни сметки? — попита Джоу Кардоне.

Партньорът му, Сам Бенет, се обърна на стола, за да се увери, че вратата на кабинета е затворена. „Средиземноморски“ беше кодово название на онези клиенти, за които и двамата партньори знаеха, че са изгодни, но опасни инвеститори.

— Не ми е известно — каза той. — Защо? Чул ли си нещо?

— Нищо конкретно… Всъщност може би нищо.

— И затова се върна по-рано?

— Не. Не съвсем. — Кардоне разбираше, че дори и на Бенет не можеше да се обясни всичко. Сам не беше част от Цюрих. Ето защо Джоу се колебаеше. — Е, донякъде. Прекарах известно време на борсата в Монреал.

— Какво чу?

— Чух, че има нова кампания от кабинета на министъра на правосъдието и че Комисията по ценните книжа и борсите му предава всичко, което има. Всяка сметка над сто хиляди долара, за която се предполага, че е свързана с мафията, се наблюдава.

— Това не е нещо ново. Къде беше?

— В Монреал. Там бях. Не ми харесва, когато чувам подобни неща на осемстотин мили от кабинета си. И, по дяволите, никак не ми се иска да вдигам телефона и да питам партньора си дали някой от нашите клиенти не е изправен пред съда… Защото, нали разбираш, вече няма гаранция, че телефонните разговори са лични.

— Боже мой! — изсмя се Бенет. — Прекалено много ти работи въображението.

— Надявам се.

— Прекрасно знаеш, че щях да се свържа с теб, ако беше възникнало нещо подобно. Дори ако имаше някаква вероятност да възникне. Не е тази причината, за да си прекъснеш отпуската. Какво още има?

Докато сядаше на бюрото, Кардоне избягна погледа на партньора си.

— Добре. Няма да те лъжа. Наистина нещо друго ме накара да се върна… Не мисля, че има нещо общо с нас. С теб или с фирмата. Ако се окаже обратното, ще дойда при теб, съгласен ли си?

Бенет стана от стола. Прие думите на партньора си, които всъщност не бяха никакво обяснение. С годините беше свикнал да не разпитва Джоу прекалено настойчиво. Защото независимо от стадното си чувство Кардоне беше затворен човек. Носеше огромни капитали на фирмата и никога не искаше повече от съответния дял. На Бенет това му беше достатъчно.

Сам тръгна към вратата и тихо се изсмя.

— Кога ще спреш да бягаш от призрака на Южна Филаделфия?

Кардоне отговори на усмивката на партньора си.

— Когато престане да ме преследва в Клуба на банкерите с гореща лазаня32.

Бенет затвори вратата след себе си, а Джоу се върна към натрупалата се през десетте дни поща. Нямаше нищо. Нищо, което можеше да бъде свързано със средиземноморски проблем. Нищо, което дори да загатва за конфликт с мафията. И все пак през тези десет дни се беше случило нещо, нещо, което засягаше Танър.

Вдигна слушалката на телефона и натисна бутона, с който викаше секретарката си.

— Нищо друго ли няма? Не са ли се получили други съобщения?

— Нито едно, на което трябва да отговорите. На всички обяснявах, че ще се върнете в края на седмицата. Някои от хората, които ви търсиха, казаха, че ще се обадят тогава, други — в понеделник.

— Продължавай да казваш така. Който и да пита за мен, отговаряй, че ще бъда на работа в понеделник.

Постави обратно слушалката и отключи второто чекмедже на бюрото си, където държеше малка картотека. Средиземноморските клиенти.