Ubiyte Raym

— Джеси, дай ми Мейсън... Мейсън, какво, по дяволите, правиш? Защо стреля? Добре де, ами ако беше Пит Халбъртън? Или жена му, или някое от децата му? Не ме интересу­ва! Веднага се прибирай. Това е заповед!... Ами нека остана­лите да претърсят къщата. Качвай се на колата и да ге видя тук!... Няма да повтарям повече. Ще...

И тресна слушалката.

След малко телефонът отново иззвъня.

— Люси, какво става?... - Шерифът се заслуша намръще­но. Закрачи из стаята. - О, по дяволите... Сигурна ли си? Доб­ре, стойте там. Ще ви се обадя.

— Какво става? - попита Райм.

Бел поклати глава:

— Не мога да повярвам. Пак ни пратиха за зелен хайвер. Изиграла ни е номер, приятелю.

— Какво?

— Пит Халбъртън си е вкъщи... Люси и Джеси току-що са разговаряли с него. Жена му работи вечерна смяна при Давет. Забравила си вечерята, той ѝ я закарал преди половин час, после се прибрал.

— Той ли е карал? Амелия и Гарет не са ли били в пикапа?

Бел въздъхна:

— Това е пикап! Няма къде да се скрият! Има обаче пре­достатъчно място за мобифона ѝ. Намерили го зад хладнина­та кутия в каросерията.

Райм се изсмя подигравателно:

— Обадила се е на фирмата за коли под наем, там са я оста­вили на изчакване, после е подхвърлила телефона в пикапа.

— Точно така.

— Помниш ли, Линкълн - намеси се Том, - тя звъня тази сутрин във фирмата за коли под наем. Беше бясна, защото я накараха да чака прекалено дълго време.

— Знаела е, че ще се опитаме да засечем телефона ѝ - каза разочаровано Бел. - Изчакали са патрулните коли да освободят Канал роуд и са продължили по пътя си. - Той погледна картата: - Имат четирийсет и пет минути предни­на. Може да са навсякъде.

27.

След като полицейските коли отпътуваха с пълна скорост по Шосе 112, Гарет и Сакс изтичаха до края на Канал роуд и пресякоха шосето.

Минаха покрай мястото на убийството в Блакуотър Лан­динг, после завиха наляво и се запромъкваха между дървета и храсталаци по брега на Пакенок.

След половин километър достигнаха до един приток. Не можеха да продължат по сушата, а Сакс нямаше никакво на­мерение да плува в мътната вода, по чиято повърхност се носеха удавени насекоми, жабуняк и петна от мазут.

Гарет беше предвидил всичко. Посочи към брега:

— Хайде на лодката.

— Лодка ли? Къде?

— Ето там.

Тя се взря и едва успя да различи контурите на малка лод­ка, покрита с шума и клони. Гарет слезе до нея и доколкото му позволяваха белезниците, започна да маха шумата. Сакс му помагаше.

— Маскировка - обясни той. - Научил съм я от насекоми­те. Във Франция живее един малък щурец, казва се труксалис. Страшно готин е, сменя си цвета по три пъти в годината, за да нагоди окраската си към тревата през различните сезо­ни. Така се крие от хищниците.

Е, и Сакс използва част от знанията му за насекомите. Когато Гарет спомена за способността на нощните пеперуди да долавят радиосигнали, тя си даде сметка, че Райм със си­гурност се опитва да засече телефона ѝ. Спомни си как сут­ринта, когато говореше с фирмата за коли под наем „Пиемон-Каролина“, я оставиха на изчакване сума време. Кога­то се промъкнаха на територията на фабриката на Давет, тя се обади във фирмата и остави мобифона в каросерията на пикапа, спрян с работещ двигател пред главния вход.

Номерът явно подейства, защото полицаите потеглиха ско­ро след пикапа.

Докато вадеха лодката, Сакс попита:

— А амоняка? Ямата с гнездото на оси? И това ли си на­учил от насекомите?

— Да - отвърна гордо той.

— Не искаше да нараниш никого, нали?

— Не, не. Дупката на мравколъва трябваше само да ви уплаши и да ви забави. Амонякът трябваше да ме предупре­ди, че приближавате. Това също съм научил от насекомите. Те използват миризми, за да общуват помежду си. - В очите му се четеше любопитство и възхищение. - Бяхте страхотни, като ме намерихте във воденицата. Никога... такова... не съм предполагал, че ще дойдете толкова бързо.

— А ти си оставил лъжливи улики, за да ни подведеш: пясъка и картата.

— Да, нали ти казах. Насекомите са хитри. Затова оцеля­ват.

Извадиха лодката. Беше боядисана в тъмносиво, дълга око­ло три метра, с малък мотор. Вътре имаше десетина пластма­сови двулитрови бутилки с прясна вода и кутия с бисквити и чипс. Момчето ги огледа да не липсва нещо. Кимна и се качи.

Сакс го последва. Седна срещу него, с гръб към носа. Той ѝ се усмихна, сякаш да ѝ покаже, че разбира недоверието ѝ, и дръпна стартера. Моторът забръмча. Изкара лодката в сре­дата на реката и потегли по течението.

Като съвременен Хъкълбери Фин.

Сакс се замисли. Беше време да се оправя сама.

Така обичаше да казва баща ѝ. Слабият, леко оплешивял мъж, работил цял живот като патрулиращ полицай в Бруклин и Манхатън. Когато дъщеря му му съобщи, че се отказва от работата като фотомодел и иска да стане полицай, двама­та поговориха сериозно. Той уважаваше решението ѝ, но дър­жеше да я предупреди за трудностите на професията.