Ubiyte Raym

— Не, фабриката е заобиколена отвсякъде с блата. Ако тръгнат на запад, ще се наложи да преплуват канала и веро­ятно няма да успеят да се качат по другия бряг. Няма къде да се скрият. Люси и Трей със сигурност ще ги забележат.

Чакането бе мъчително. Райм знаеше, че на негово място Сакс щеше да разкървави кожичките на пръстите си. Лош навик, но как ѝ завиждаше за него! Преди злополуката той облекчаваше напрежението, като крачеше напред-назад. Се­га не му оставаше нищо, освен да мисли за опасността, която я грози.

Една секретарка се показа на вратата:

— Шериф Бел, от щатската полиция ви търсят на втора линия.

Джим Бел влезе в съседния кабинет и натисна копчето на телефона. Говори няколко минути, после бързо се върна при криминолога.

— Хванахме ги! - извика възбудено той. - Щатската по­лиция е засякла мобилния ѝ телефон. Движат се на запад по Шосе 112. Успели са да се промъкнат покрай блокадата.

— Как? - изненада се Райм.

Явно бяха откраднали джип или камион от паркинга на Давет и се бяха измъкнали през гората.

„Това е моята Амелия - помисли си гордо Райм. - Тази жена може да мине с кола отвсякъде...“

— Решила е да изостави колата и да вземе друга - продъл­жи Бел.

— Откъде знаете?

— Обадила се е в бюрото за коли под наем в Хобът Фолс. Люси и другите тръгнаха веднага след тях, без сирени. Ще разпитаме хората на Давет чия кола липсва. Ако обаче теле­фонът поработи още малко, и това няма да ни е нужно. Още пет минути и техниците ще определят точното ѝ местона­хождение.

Линкълн Райм погледна картата, въпреки че вече я зна­еше наизуст, и въздъхна:

— Късмет!

Не се разбра обаче дали това пожелание е за преследва­чите, или за преследваните.

26.

Люси Кър наду газта.

„Обичаш да караш бързо, нали, Амелия? Аз също!“

Летяха по Шосе 112 с включени сигнални светлини, но без сирена. Джеси Корн седеше до нея и разговаряше по ра­диостанцията с Пит Грег от Щатското полицейско управле­ние в Елизабет Сити. Зад тях, без да изостават, се движеха Трей Уилямс и Нед Спото. Мейсън Жермен и Франк Стърджис бяха в третата кола.

— Къде са сега? - попита Люси.

Джеси предаде въпроса на детектива от щатската поли­ция. Изслуша отговора, после се обърна към Люси:

— На седем-осем километра оттук. Отбили са от главното шосе и карат на юг.

„Хайде, остани още малко на телефона, Амелия.“

Люси натисна педала за газта до пода.

„Караш бързо; и аз карам бързо.“

„Стреляш добре. Аз също стрелям добре. Не се хваля ка­то теб наляво и надясно, но аз съм израснала с оръжията.“

Спомни си как, когато Бъд я напусна, събра всички боеп­рипаси вкъщи и ги хвърли в черните води на Блакуотър. Стра­хуваше се, че някоя нощ ще се събуди, ще погледне празното легло до себе си и ще налапа хладното дуло.

Три месеца и половина ходи с незаредено оръжие. Арес­туваше бандити, хулигани и надрусани младежи, като успя­ваше да ги убеди да се предадат само с блъф.

Една сутрин се събуди и сякаш внезапно оздравяла, оти­де направо в местния оръжеен магазин и си купи цяла кутия 357-калиброви патрони. „Бога ми, Люси - възкликна про­давачът, - май шерифството го е загазило повече, отколко­то си мислех. Да те карат сама да си пазаруваш боеприпаси­те...“

Оттогава ходеше със заредено оръжие. То бе символ на оцеляването ѝ.

„Амелия, аз споделих най-тежката си болка с теб. Разка­зах ти за операцията. Разказах ти за проблемите си с мъжете. За любовта ми към децата. Подкрепих те, когато Шон O’Caраян ти взе оръжието. Извиних ти се, когато беше права, а аз грешах. Доверих ти се. Аз...“

Някой я докосна по рамото. Тя се обърна - Джеси Корн се усмихваше плахо.

— Отпред има завой. Не е зле да понамалиш.

Тя издиша бавно и се отпусна в седалката.

Намали скоростта.

Въпреки това зави с деветдесет вместо с шейсет, както бе указано преди завоя.

— Трийсет метра напред по пътя - прошепна Джеси Корн.

Полицаите бяха слезли от колите и се бяха събрали около Мейсън Жермен и Люси Кър.

Щатската полиция беше загубила сигнала от мобилния телефон на Амелия, но в продължение на пет минути тя не бе сменила местоположението си. За последен път я бяха за­секли тук, в една барака на петнайсетина метра от някаква къща сред гората, на около километър от Шосе 112. Намира­ха се, точно както бе предрекъл Линкълн Райм, на запад от Танърс Корнър.

— Да не мислите, че и Мери Бет е тук? - попита Ник Стърджис. След смъртта на Ед Шефър той бе най-възрастният полицай в шерифството. - Едва на десет километра сме от града. Големи глупаци ще излезем, ако държи момичето толкова близо!

— Няма такова нещо - отвърна Мейсън. - Скрили са се и чакат да ги подминем. После ще отидат до Хобът Фолс, за да наемат кола.

Джеси се беше осведомил за собственика на къщата.

— Някой си Пит Халбъртън - каза той. - Някой да го познава?

— Аз - обади се Трей Уилямс. - Женен е. Няма никаква връзка с Гарет.

— Има ли деца?

Трей вдигна рамене:

— Може и да имат. Май миналата година в отбора по фут­бол играеше някакъв...

— Лято е. Децата сигурно са си вкъщи - отбеляза Франк. - Гарет може да ги е взел за заложници.