Тръпка

— Кажи ми да спра. — Той изчаква за момент. След като не отговарям, се навежда и започва да ме целува много по-нежно — челото, бузите, брадичката. Навсякъде освен по устните. И аз не мога да се спра, защото го искам толкова много. Той ме целува по брадичката и надолу по гърлото, продължавайки да притиска ръцете ми. Това страхотно ме възбужда.

Когато устните му се връщат към моите, отварям уста да го приема, но той си играе, подава ми езика си само за миг и после го замества с пръсти. Исках да видя как губи контрол, но май аз съм изгубената. Извивам се под него и се мъча да освободя ръцете си, защото имам нужда от повече.

Най-после ми подава езика си. Поемам въздух през носа и имам чувството, че сме под вода. От начина, по който диша, най-после и той губи контрол.

Нямаше да ме целува така, ако знаеше какво направих на сестра му.

Трябва да му кажа, преди да сме отишли по-далеч. Но той ще ме намрази.

А ми е толкова хубаво.

Когато най-после освобождавам едната си ръка, дърпам термофланелката му. Той прекъсва целувката и както ме е възседнал, я съблича. Гледам тялото му в полумрака. Това не са напомпаните, неестествени мускули на бодибилдърите, които срещам във фитнеса, а силните, активни мускули на един атлет. Дори и сега, след десет години.

Той ме поглежда, леко озадачен, докато го изследвам.

Прокарвам пръсти върху стегнатата, гладка кожа, проследявайки хълмчетата и вдлъбнатинките. И белезите. Красив е.

— Може ли? — Той посяга към яката на термогорнището ми.

— Може.

Съблича го. Зърната ми са твърди от студения въздух и когато ги докосва с върха на пръстите си, се втвърдяват още повече.

Той рязко дръпва ръката си и сяда изправен върху мен, раменете му се вдигат и отпускат.

Какво стана току-що?

— Мила, трябва да ти кажа нещо. — Бедрата му ме притискат. — Опитах се да ти го кажа по-рано, в съблекалнята.

По дяволите. Мисля, че знам какво иска да ми каже. Но нещо не се връзва. Освен ако всичко е било само лъжа. Това, че мисли, че още е жива и че е някъде тук, и ме попита, кой смятам, че я е убил. И ми каза, че някой е подхвърлил ски картата ѝ в сака му. Червата ми се преобръщат. Сигурно я е измъкнал от джоба ѝ, за да запази нещо за спомен.

Сините му очи са се впили в мен изпитателно.

— Преди да ти кажа, искам да знаеш, че съжалявам за това, което сторих.

Не може да е нещо друго. Картини като на филм прелитат през съзнанието ми. Как силните му ръце се стягат около врата ѝ. Или как я намушква с един от огромните кухненски ножове. Или как я блъска в някоя пропаст. Или…

Той поглежда към вратата.

— Само не им казвай, окей?

Очите му гледат с див поглед. Какво ще ми направи, след като ми каже? Дали ще се разправи и с мен както с нея? Там отвън, на леда?

Изблъсквам го от себе си. Пронизва ме убийствена болка в коляното, докато се мъча да се измъкна изпод него и да докуцукам до вратата, все още гола до кръста.

Къртис скача след мен и запречва вратата.

— Мила.

— Пусни ме да изляза.

— Моля те.

Улавям отчаянието в гласа му. Сестра му знаеше точно как да натисне някого по слабото място. Обичаше да довежда хората до ръба, просто така, за удоволствие, да види какво ще се случи. След като му е играла по нервите цели двайсет години, нищо чудно, че може да е прегрял.

Обръщам се към него.

— Няма нужда да ми казваш. — Гласът ми притреперва. Ако това излезе наяве, ще му лепнат до живот. По-добре е да не знам.

— Има. Трябваше да ти го кажа по-рано. — Той преглъща. — Ти ще ме намразиш, но се надявам, че има шанс да ме разбереш. Окей… — Той си поема дълбоко дъх.

Искам да затисна устата му с ръка. Веднъж като ми каже, ще трябва да го докладвам на властите.

Ще го направя ли?

46

Десет години по-рано

Наблюдавам как Къртис разбутва хората в бара, за да стигне до Жулиен. Напълно съм объркана за утре и нямам никаква идея какво да правя.

Прав ли е Дейл? Мога ли да вярвам на думите на Къртис, или през цялото време ме е манипулирал в полза на сестра си?

Дейл продължава да се опитва да привлече вниманието на Хедър. Обикновено не му се налага да чака за питието си, но тази вечер тя май го игнорира. Сигурно пак са се карали. Надявам се да не знае, че съм го целунала. Никой няма полза от това.

Отнасям „Оранжините“ при Брент, но не съм сигурна, че въобще ще иска да приеме нещо от мен.

— Исках да ти пожелая късмет утре.

Брент взема бутилката с тъжна усмивка.

— Късмет и на теб, Мила.

— Благодаря. Ще ми трябва.

— Нали знаеш, че никога не съм искал да те спирам?

— Знам. — Отпивам от „Оранжината“. Наблъскана е със захар и щеше да е по-добре да пия обикновен сок, но тази зима малката ни група направо се пристрасти към напитката.

Гласът на Къртис се извисява над музиката.

— Не се интересува от теб, не схващаш ли? — казва той на Жулиен. После преминава на френски, сигурно му повтаря същото, за да е сигурен, че го е разбрал.

— Значи утре се изправяш срещу Одет? — казва Брент.

Пуфтя.

— Не ми го припомняй.

— Не се тревожи. Няма да се отрази на британската ранглиста.

— Ще повлияе на начина, по който реагира публиката. — Сменям темата. — Когато Къртис ти дава технически съвети, вярваш ли му?